Делириум

Отдръпвам се назад, по-далече от него, с натежали дрехи и обувки, пълни с вода, сърцето ми бие така, че гърдите ме заболяват и дъхът ми излиза с труд от тях. Оттласквам се от дъното и тръгвам напред, като си помагам с ръце, тичам и плувам едновременно, а приливът ме повдига и ме дърпа назад. Имам чувството, че пълзя, че при всяка крачка, при всеки мах изминавам не повече от няколко сантиметра, сякаш се движа сред море от меласа. Алекс ме вика, но страхът ме възпира да се обърна назад и да видя дали ме следва. Всичко е като в кошмарен сън, в който нещо те преследва и ти не смееш да се обърнеш и да видиш какво е то. Чуваш само дъха му, все по-близо, все по-близо. Виждаш сянката му над себе си, но си като парализиран. Знаеш, че всеки миг ледените му пръсти ще се затворят около врата ти.

„Няма да успея — мисля си ужасена. — Няма да стигна до брега“. Нещо се оплита около глезените ми и веднага си представям, че водата около мен е пълна със зловещи същества, медузи, акули и отровни змиорки, и макар да знам, че представата се дължи на паниката, чувствам, че всеки момент ще падна и ще се предам. Брегът е все така далече, а краката и ръцете ми тежат като камъни.

Вятърът отнася гласа на Алекс назад и той звучи все по-слабо. Най-после събирам смелост да погледна през рамо и го виждам да се люлее на въжетата при шамандурите. Оказва се, че съм извървяла повече път, отколкото си мислех и той не е тръгнал след мен. Възелът в гърдите ми се отпуска. Следващата вълна е толкова силна, че подкосява коленете ми и те опират в мекия пясък на дъното. Докато се опитвам да се изправя, водата ме удря в кръста и ме подхвърля към брега. Цапам във водата през останалия път, изтощена, трепереща и благодарна.