Делириум

Нагазваме по-дълбоко, загребвам с шепи вода и я хвърлям към него. Пръските оставят тъмни следи по гърба и раменете му. Той се обръща и плиска с длан вода към мен. Извъртам се да се предпазя и пльосвам във водата, намокрям шортите и долната част на тениската си и простенвам от внезапния студ. Той продължава напред, гледа право в мен, очите му сияят, смехът му се носи надалеч и аз си представям как преминава отвъд Големия диамантен остров до хоризонта и достига до другия край на света. Набирам се и хуквам след него. Шамандурите се поклащат на пет-шест метра пред нас. В началото водата е до коленете ми, после до бедрата, до кръста, докато и двамата се спускаме в нещо средно между бягане и плуване, движейки бясно ръце и крака. Не мога да дишам, нито да мисля от смеха и фонтана от вода, която ме залива, цялото ми внимание е насочено към червените шамандури, искам да спечеля, да го победя. Толкова искам, че когато стигаме на около метър от тях и той все още е пред мен, а обувките ми натежават като олово от водата и мокрите дрехи също ме дърпат надолу, сякаш джобовете ми са пълни с камъни, скачам напред, без да се замислям, и натискам главата му във водата. Докато се борим, усещам кракът ми да се допира до бедрото му и отскачам от него като ужилена. Протягам ръка към най-близката шамандура и я удрям с длан. Пластмасовата топка отскача надалеч. Вече сме на повече от половин километър от брега, но отливът продължава да ме тегли навътре, едва се държа на място, водата блъска в гърдите ми. Алекс изплува от водата, тръсва глава и водата в косата му пръска навсякъде.

— Победих — казвам задъхано и вдигам победоносно ръка.

— Да, ама нечестно — казва той, когато достига до шамандурите и се отпуска на въжетата, извива гръб и накланя глава така, че лицето му да гледа към небето. Тениската му е съвсем мокра, водата се стича по клепките му и оттам по бузите.

— Няма правила, значи всичко е честно — напомням му аз.

— Оставих те да победиш — ухилва се той.

— Да, бе! — плискам към него шепа вода и той вдига ръце в знак, че се предава. — Победих те и толкова.

— Не съм тренирал скоро — отвръща той и аз отново виждам онази увереност и дразнещо безгрижие, онова накланяне на главата и леката усмивка. Но днес това не ме ядосва. Дори ми харесва, разбирам, че просто се закача, разбирам още, че ако стоя по-дълго около него, всички притеснения, страхове и несигурност ще изчезнат.

— Както и да е — извъртам очи, слагам ръка на въжето до него и се отпускам на течението, което люлее лекичко гърдите ми. Наслаждавам се на усещането да съм във водата с дрехите, със залепнала по мен тениска и вода в обувките. Скоро отливът ще се смени с прилив и водата ще се върне. Предстои ни бавно и изтощително плуване до брега.

Но това изобщо не ме притеснява. Не ми пука за нищо, дори не се замислям как ще обясня на Каръл защо се прибирам мокра до кости, с полепнали по гърба водорасли и миришещи на океан коси, не ми пука колко време остава до вечерния час и защо Алекс е толкова добър с мен. Отдавам се изцяло на бълбукащото като ручей чувство на пълно щастие. Водата зад шамандурите е тъмнолилава, вълните се къдрят над повърхността и образуват бели зайчета. Правителството забранява да плуваме отвъд шамандурите. Зад тях са островите и наблюдателните постове, а зад тях е океанът, откъдето можеш да отидеш до нерегулираните земи. Казват ни, че там царуват болести и страх, но в този миг си представям, че се мушвам под въжетата и отплувам натам.