Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Потръпнах при мисълта какъв низ от жестокост и немара е трябвало да се изживее, за да предизвика такова впечатление у такъв човек. Нищо не можех да му отговоря; та кой ли би могъл да вдъхне надежда или утеха на жалкото създание, лежащо пред мене?

Останах там повече от два часа. А през това време той неспокойно се въртеше в кревата, надаваше възклицания от болка или раздразнение, мяташе безспир ръце на вси страни и непрестанно се обръщаше ту наляво, ту надясно. Накрая потъна в онова полусъзнателно състояние, когато духът мъчително се рее от спомен на спомен и от място на място, необуздан от разсъдъка, но без да може да се освободи от неописуемото усещане на настоящото страдание. Разбрах от несвързаното му бълнуване, че точно такъв бе случаят, и като прецених, че вероятно треската му няма да се влоши незабавно, аз си тръгнах, обещавайки на злочестата му жена да повторя посещението си следващата вечер и ако се наложи, да остана да бдя над болния през нощта.

Изпълних обещанието си. През последното денонощие бе настъпила страхотна промяна. Очите му, макар и дълбоко хлътнали и мрачни, светеха с ужасяващ сърцето блясък. Устните бяха напукани и окървавени на много места; сухата му загрубяла кожа лъщеше от обливащия го огън, а дивото, почти неземно изражение на уплаха върху лицето на нещастника показваше най-очебийно опустошителната сила на болестта. Треската бе стигнала връхната си точка.

Седнах на стола от предишната вечер и останах там с часове, заслушан в звуците, които биха покъртили до дълбините на душата и най-закоравялото човешко същество — безумно бълнуване на един умиращ. От това, което ми се каза, разбрах, че по мнението на лекаря нямало никаква надежда за него: бях край неговия смъртен одър. Виждах как изтощените крайници, които само часове преди се бяха кълчили да разсмиват шумната галерия, сега се гърчеха, изтезавани от изгарящата го треска — чувах как пронизителното кикотене на клоуна се сливаше с тихите стенания на умиращия.

Вълнуващо е наистина да виждаш как духът се връща към ежедневните грижи и занимания на здравия човек, докато тялото лежи пред теб слабо и безпомощно; а когато тези занимания са от естество, напълно противоположно на нашите понятия за всичко трезво и разумно в живота, произведеното впечатление става още по-поразително. Театърът и кръчмата бяха местата, из които най-вече блуждаеше мисълта на окаяния човек. Било привечер — така си въобразяваше той, — имал роля във вечерното представление; късно било и трябвало веднага да излезе от къщи. Защо го спирали и не му давали да отиде? В такъв случай нямало да му платят — непременно трябвало да иде. Но не! Не искали да го пуснат! Той закри лице в пламналите си длани и хленчейки тихо, заокайва собствената си слабост и жестокостта на мъчителите. Миг затишие, а после запя високо някакви хумористични куплети — последните, които бе заучил. Той се изправи в леглото, протегна съсухрените си крайници и се затъркаля в най-чудновати пози; играеше, беше на сцената. Минута мълчание и затананика рефрена на някаква пиянска песен. Озовал се бе най-после в старата си кръчма: колко горещо било вътре! Бил прекарал тежка болест, много тежка болест, но сега бил здрав и щастлив. Да му напълнели чашата! Кой бил тоя, дето му я избутвал от устата? Бил същият мъчител, преследвал го и преди. Той се повали отново върху възглавницата и застена високо. Няколко мига забрава — и той се видя залутан в безкраен лабиринт от еднообразни ниски сводове, толкова ниски, та понякога бил принуден да се влачи по лакти и колене, за да си проправя път; било тъмно и душно и накъдето и да се обърнел, винаги се натъквал о някакво препятствие; насекоми жужали наоколо, отвратителни лазещи гадини запълнили цялото пространство, впивали поглед в него, проблясвайки страшно в непрогледната тъма. Стените и таванът гъмжали от влечуги — изведнъж сводът се разширил до необятни размери — ужасни привидения прелитали отвсякъде, всред тях известни му от преди лица, обезобразени от отвратителни гримаси, ехидно се хилели срещу него; жигосвали го с нажежени железа, стягали главата му с въже, докато бликвала кръв; а той бясно се бореше да спаси живота си.