Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— С извънредно строг и щателен подбор — добави мисис Чик и хвърли поглед към брат си.
— О, нещо изключително! — възкликна мис Токс.
Всичко казано изглеждаше примамливо. Туй, че съпругът на мисис Пипчин е умрял от разрив на сърцето заради перуанските мини, беше хубаво. То говореше за богатство. Освен това мистър Домби бе изпаднал в състояние, почти граничещо с ужас, при мисълта Пол да остане дори един час повече на старото си място, след като докторът му беше препоръчал заминаване. Оставането означаваше спиране и забавяне по пътя, който детето трябваше да извърви в най-добрия случай бавно, преди да достигне до целта. Препоръката на мисис Пипчин, дадена от сестра му и мис Токс, тежеше много за него, тъй като той знаеше, че те проявяват ревност към каквото и да е вмешателство в задълженията им и нито за миг не допускаше мисълта, че те биха се стремили да си поделят отговорността, за която той, както току-що бе показано, имаше свое собствено установено мнение. Умрял, от разрив на сърцето заради перуанските мини. Е, това беше почтена смърт.
— Ако след утрешната справка решим да изпратим Пол в Брайтън при тази дама, кой ще го придружава? — запита мистър Домби след известни размишления.
— Не смятам, че понастоящем бихме могли да изпратим Пол където и да е без Флорънс, скъпи Пол — колебливо заяви сестра му. — Съвсем е полудял по нея. Нали разбираш, той е много малък и има своите странни прищевки.
Мистър Домби извърна глава, бавно се отправи към библиотечния шкаф, отключи го и си взе книга за четене.
— Още кой друг, Луиза? — попита той, без да вдига глава, като прелистваше книгата.
— Разбира се, Уикам. Бих казала, че Уикам ще бъде напълно достатъчна — отговори сестра му. — След като Пол ще бъде поверен в ръцете на мисис Пипчин, едва ли е необходимо да се изпраща някой да я контролира. Разбира се, ти самият ще ходиш там поне веднъж седмично, нали?
— Разбира се — отвърна мистър Домби и цял час след това седя вторачен в една страница, без да прочете ни дума.
Тази прочута мисис Пипчин беше удивително грозна, свадлива стара дама с приведена фигура, лице на петна, наподобяващо долнокачествен мрамор, извит като кука нос и такива стоманеносиви очи, сякаш те можеха да се обработват върху наковалня с чук, без да претърпят каквато и да е промяна. Най-малко четиридесет години бяха изминали, откакто перуанските мини бяха причинили смъртта на мистър Пипчин, но неговата вдовица продължаваше да носи черна рокля с такъв матов, наситен, убит и мрачен оттенък, че когато се стъмнеше, дори газта не можеше да освети мисис Пипчин и от самото й присъствие всякакъв брой свещи угасваха. Нея обикновено я наричаха „превъзходна възпитателка“, а тайната на нейното възпитание се състоеше в това да дава на децата всичко, което мразят, и да не им дава онова, което обичат — установено бе, че този метод оказва извънредно благотворно въздействие върху характера им. Тази възрастна дама беше толкова зла, че човек бе склонен да смята, че е станала някаква грешка при употребата на перуанското съоръжение и вместо от мините, от нея самата бяха изпомпани докрай водите на радостта и млякото на човешкото съчувствие.
Замъкът на въпросната кръвопийца и укротителка на деца се намираше на стръмна пресечка в Брайтън, където почвата бе по-варовита, твърда и неплодородна от другаде, а къщите — по-паянтови и мизерни; където малките предни градинки имаха необяснимото свойство да не раждат нищо друго освен невен, независимо какво се засажда в тях, и където непрекъснато се забелязваха здраво вкопчени като вентузи охлюви върху външните врати и други открити места, които не им се полагаше да украсяват. През зимата въздухът не можеше да излезе от замъка, а през лятото — не можеше да проникне в него. Вятърът винаги предизвикваше ечене вътре и така замъкът заприличваше на огромна раковина, която обитателите бяха принудени денонощно да държат на ухото си, без оглед на това дали им харесва, или не. Естествено, миризмата в дома не се отличаваше със свежест, а в гостната върху прозореца, който никога не се отваряше, мисис Пипчин държеше колекция от растения в саксии, придаващи на помещението свой собствен мирис на пръст. Всички, тези растения — все отбрани екземпляри на сорта си — удивително подхождаха на жилището на мисис Пипчин. Имаше пет-шест вида кактуси, виещи се около дървени подпори подобно космати змии, един друг вид с разперени огромни щипки също като зелен омар, няколко пълзящи зеленчукови растения с влажни лепкави листа, а една саксия с цветя нелепо висеше от тавана и сякаш преливаше от кипене, като гъделичкаше хората отдолу с дългите си зелени върхове, напомнящи на паяци, които се срещаха в дома на мисис Пипчин в необикновено изобилие, макар че през определен период в годината те успешно се конкурираха със стоножките.