Тайният кръстоносен поход

Алтаир се разкиска и оттогава двамата станаха приятели. Отсега нататък Ал Муалим вече ги порицаваше за приглушения кикот, който се чуваше винаги, когато обърнеше гръб. Неочаквано възпитателката откри, че поверените й момчета не са чак толкова тихи, кротки и послушни.

Ал Муалим ги научи на повелите на братството. Това бяха същите повели, на които по-късно в живота Алтаир обърна гръб и се наложи да плати прекалено висока цена. Ал Муалим им обясни, че асасините не убиват безразборно, както предпочитаха да мислят повечето хора, ами посичат единствено злите, които се бяха оставили на корупцията, а мисията им е да донесат мир и сигурност по Светите земи, да спазват не код на насилие и конфликти, ами на разум и задълбочен анализ.

Научи ги да владеят чувствата и емоциите си, да прикриват неразположението си, показа им как да се слеят с околния свят, така че да се движат незабелязани сред обикновените хора, помогна им да усвоят умението да стават невидими, призраци сред тълпата. За хората асасините трябваше да бъдат нещо като необяснима магия, повтаряше той, но също както всяка магия и тази се превръщаше в реалност, когато се подчиняваше на волята на асасините.

Научи ги да защитават Ордена по всяко време, че Братството е „по-важно от отделния човек, Алтаир. По-важно е и от теб, Абас. По-важно е и от Масиаф, и от мен“. По този начин действията на един асасин не биваше по никакъв начин да окажат нежелано въздействие върху целия Орден. Асасинът никога не биваше да компрометира Братството.

Въпреки че на Алтаир му предстоеше един ден да потъпче тази доктрина, причината не беше в недостатъчното обучение на Ал Муалим. Той ги учеше, че мъжете са определили граници и са посочили, че всичко в тези граници е „истинско“, „реално“, но в действителност това били фалшиви параметри, наложени от онези, които уж били лидери. Показа им, че границите на реалността са много по-широки, отколкото предполагаше ограниченото въображение на човечеството, че малцина са онези, които успяват да надникнат отвъд въпросните граници, че малцина смеят да поставят под въпрос съществуванието им.

Тези хора бяха асасините.

Тъй като асасините успяваха да видят света такъв, какъвто е в действителност, за тях всичко бе възможно и всичко беше позволено.

Алтаир и Абас научаваха все повече за Ордена с всеки изминал ден и ставаха все по-близки. Почти по цял ден бяха заедно. На каквото и да ги учеше Ал Муалим, личното им ежедневие беше несъществено. В него присъстваха те двамата, възпитателката, часовете на Ал Муалим и неколцина братя, които ги учеха на изкуството на битките, всеки специалист по различна дисциплина. Почти нищо не беше забранено.

Ако момчетата искаха да се забавляват, трябваше сами да си осигурят забавленията, затова прекарваха дълги часове в разговори, вместо да учат. Почти никога не говореха за бащите си. Отначало Абас не спираше да повтаря, че един ден Ахмад ще се върне в Масиаф, но месеците стана години и той все по-рядко говореше за надеждите си. Алтаир го виждаше да застава до прозореца и да наблюдава долината с блестящи очи. След това приятелите им започнаха да се отдръпват и той стана още по-необщителен. Рядко се усмихваше. Въпреки че преди си говореха часове наред, сега той предпочиташе да стои край прозореца.