Божествени и прокълнати

— Пак същото — изпъшках аз.

— Кое?

— Не отговаряш на въпросите ми. Същият си като останалите. Не съм нито тъпа, нито психически лабилна, нито слаба.

— Знам, Грейс. Знам, че не си. — Той издуха падналата коса от очите си. — Не че избягвам въпросите ти. Просто не знам отговорите. — Посочи скицата с дългите си пръсти. — Искаш ли да ти помогна с рисунката или не?

— Не благодаря. И без това се накиснах в предостатъчно неприятности последния път, когато „оправи“ рисунката ми.

— Не беше това целта — увери ме той. — Всеки ден след часовете ще оставам в кабинета по изкуство, за да работя. Ще ми бъде приятно, ако ми правиш компания. Така ще разкараш онзи досадник Барлоу от главата ми. Можем обаче да започнем днес. Мога да ти покажа нови техники, които научих през годините.

— Сигурно — въздъхнах аз, защото разбрах, че разговорът ни за чудовищата е приключил — поне засега. — Тази рисунка е просто отчайваща. — Скъсах листа от скицника, готова да я смачкам на топка.

— Недей! — Даниъл я дръпна от ръката ми. Огледа я внимателно. — Защо рисуваш това? — Посочи неумелите щрихи.

Свих рамене.

— Защото Барлоу иска да нарисуваме нещо, което ни напомня за детството. За друго така и не се сетих.

— Но защо? — настоя той. — Какво точно от дървото се опитваш да пресъздадеш на листа? Как те кара да се чувстваш? Какво те кара да желаеш?

Вдигнах поглед към живото дърво. Спомените се зароиха. Теб, помислих си аз. Кара ме да желая теб. Погледнах отново към скицника с надеждата Даниъл да не притежава умението да чете чужди мисли.

— Помниш ли, когато се състезавахме, за да видим кой ще се качи най-бързо и най-високо? — попитах аз. — Настанявахме се най-горе и виждахме целия квартал. Имахме чувството, че ако се качим още малко по-нагоре по тънките клони и протегнем ръка, ще докоснем облаците. — Завъртях въглена в ръка. — Иска ми се да усетя отново същото това чувство.

— Тогава какво търсим тук? — Даниъл грабна молива и пъхна скицника под мишница. — Ела. — Вдигна ме от люлката и ме поведе към ореха. За частица от секундата беше изритал обувките си и беше по средата на дървото. — Няма ли да дойдеш? — попита подигравателно.

— Ти си напълно луд — изкрещях аз.

— Губиш по точки! — Той скочи на по-висок клон.

— Ти мамиш! — Протегнах се, хванах най-ниския клон и се опитах да се залюлея. Краката ми, сковани от мускулна треска, протестираха. Сграбчих друг клон и се изкачих малко по-нагоре. Тук ми се стори много по-безопасно, отколкото в клисурата, и много по-трудно, отколкото на каменната колона в Градината на ангелите. Заради ранената ми ръка беше още по-трудно.

— Няма ли да побързаш, охлюв такъв! — провикна се Даниъл както едно време, когато бяхме още деца.

Беше се качил много по-високо, отколкото аз някога бях успявала.

— Млъквай, да не вземеш да загубиш някой израстък.

Краката ми натискаха пепелно бялата кора, изтласкваха ме нагоре по дървото. Бях малко под Даниъл, когато усетих, че клоните стават твърде тънки и се огъват под тежестта ми. Протегнах се нагоре, към него, сякаш се опитвах да докосна небето, също както едно време, когато бях дете. Подхлъзнах се и сграбчих най-близкия клон. Даниъл отскочи надолу, за да ме посрещне. Дървото потръпна, когато се стовари до мен. Прегърнах клона с всички сили. Даниъл дори не мигна. Седна на един клон.