Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
– Ти коя си? – питам.
– Гидиън ме прати да ви посрещна на спирката.
Това не е точно отговор. Отговор наполовина. Нещо, което аз бих казал.
Майка ми му е казала, че идваме.
Тя свива рамене.
– Може би. А може би не. Не би имало значение. Гидиън щеше да знае. Той има навика да знае почти всичко. Не мислиш ли?
– А защо ни нападна? – пита Томас.
Въпросът идва през стиснатите му зъби. Хвърля ми кръвнишки погледи. Не мисли, че трябва да ѝ се доверяваме. Аз ѝ нямам доверие. Просто я следвам, защото се загубихме.
Тя се засмива; звукът е весел и момичешки, но не е писклив.
– Нямах такова намерение. Но като размаха този нож в стил Дънди Крокодила, не можах да устоя на малко търкал.
Извръща се леко и ми хвърля дяволита усмивка.
– Исках да видя какво представлява този убиец на призраци.
Нелепо е, но част от мен иска да ѝ се обяснява, да кажа, че не съм във форма заради часовата разлика и умората от полета, че съм спал само час. Но не ми е работа да я впечатлявам. Не бива да ми пука. Просто наперената ѝ усмивка ме кара да го искам.
Улицата, по която вървим сега, ми е много по-позната от предишните. Минаваме покрай къщи с тухлени огради и ниски, железни врати, добре окастрени живи плетове между тях и хубави коли паркирани отпред. Бели и жълти светлини се процеждат през дръпнати завеси, а покрай основите има лехи от цветя, чашките още не са се затворили за през нощта.
– Тук сме – казва тя и спира толкова рязко, че почти се блъскам в гърба ѝ.
Една тръпчинка в бузата ѝ ми казва, че го е направила нарочно. Това момиче бързо се набира по последните ми нерви. Но когато ми се усмихва, трябва с усилие да държа мирни крайчетата на устата си. Вдига резето и задържа вратата да минем с изопачен жест на гостоприемство. Спирам за секунда, само колкото да отбележа, че къщата на Гидиън не се е променила много, а може би дори изобщо. После тя изприпква до входната врата, за да я отвори. Влиза, без да чука.
Намъкваме се в антрето на Гидиън, като вдигаме достатъчно шум, за да накараме стадо водни биволи да се изчервят, куфарите ни се блъскат в стените, а обувките ни скърцат по дървения под. Пред нас, през тесен коридор, се вижда кухнята. Мервам чайник на печката, бълващ пара. Чакал ни е. Гласът му стига до мен, преди да видя лицето му.
– Намери ги най-после, а миличка? Точно щях да звъня на „Хийтроу“ да запитам какво става с полета.
– Малко се бяха ошашавили – отговаря момичето. – Но са живи и здрави.
„Не и благодарение на теб“, мисля си аз, но Гидиън излиза зад ъгъла и това да го видя на живо – за пръв път от нещо като десет години – ме спира на място.
– Тезеус Касио Лоууд.
– Гидиън.
– Не трябваше да идваш.
Преглъщам. Напредналата възраст не е отнела нищо от тежестта на гласа му, нито от стоманата в гръбнака му.
– Откъде знаеше, че идвам? – питам аз.
– По същия начин, както знам всичко – отговаря той. – Имам шпиони навсякъде. Не забеляза ли как се движат очите на картините в къщата ти?
Не знам дали да се усмихна или не. Беше шега, но не звучеше като такава. Не съм бил тук от повече от десет години, а имам чувството, че всеки момент ще ме изритат.
– Ъъ, аз съм Томас Сабин.
Браво, Томас. Гидиън може да издържи само няколко секунди преди английските му маниери да го превземат. Приближава се и стиска ръката му.
– Този е опасен – казва момичето от кухнята, където стои със скръстени ръце.
Сега, на по-силна светлина, виждам, че е горе-долу наша възраст или малко по-малка. Очите ѝ са бързи и тъмнозелени.
– Щеше да ми пръсне сърцето. Нали каза, че той не движи с черни магове.
– Не съм никакъв черен маг или нещо подобно – казва Томас.
Изчервява се, но поне не пристъпва от крак на крак.
Гидиън най-после ме поглежда отново и не мога да преодолея импулса си да сведа поглед. Имам чувството, че минават часове, преди да въздъхне уморено и да ме придърпа в прегръдка. Годините не са отнели и силата на хватката му. Но е странно да съм достатъчно висок, че главата ми да е над рамото му, а не притисната в стомаха му. Някак ми е тъжно, но не знам точно защо. Може би защото е минало толкова много време. Когато ме пуска, в очите му виждам обич, която стиснатата му челюст не успява съвсем да замаскира. Но се опитва.
– Същият си – казва той. – Само малко издължен. Ще трябва да простите на Джеси.
Извръща се и прави знак на момичето да дойде.
– Тя има навика да поздравява първо с юмруци.