Последната кашмирска роза

Джо бе увлечен от разказа на Прентис. Щом ледът на военната краткост и сдържаност се разтопи и разказът потече плавно, времето мина неусетно. Джо се съсредоточи, разпознавайки тактиката на поведението му. Като говореше надълго и нашироко по тема, странична за основното разследване, Прентис се представяше като отзивчив и общителен при разпит, като очарователен човек, който няма какво да крие. Джо се възхити от умелото му изпълнение, което реши да назове забавно дърдорене, и не го прекъсна, водейки си записки от време на време и отправяйки интересни въпроси. Но щом стана дума за смъртта на Чхеди хан, полицаят реши, че е дошъл моментът да изиграе своя блъф.

Когато провеждаше разпити, той използваше успешния похват да си води старателно бележки по теми, които съзнаваше, че нямат особена връзка със случая. Това като че ли винаги вдъхваше увереност у човека, на когото задаваше въпроси. Според Джо хората, дори престъпниците, с удоволствие споделяха истината с едно ченге, особено ако си мислеха, че го водят за носа. Той считаше за важно да задава серия въпроси, на които с точност знаеше дали биха могли да се дадат с лекота подвеждащи отговори. След това в критичния момент той се усмихваше любезно, затваряше бележника си и оставяше химикалката. Понякога позволяваше на своята жертва да разиграе малко коня си и без да променя интонацията си, той задаваше още един въпрос, почти като допълнение, хрумнало му по-късно. В изненадващо голям брой от случаите Джо получаваше по-добра информация от последния въпрос, отколкото от предишния едночасов разпит.

Сега се опита да приложи разновидност на този похват, тъй като не изпускаше от ума си факта, че си има работа с високоинтелигентен и безскрупулен човек. Драсна последна бележка, изпъна крака и затвори бележника си. Накланяйки се напред и снишавайки глас, той успя да създаде впечатлението, че следващият му въпрос или коментар няма да бъде отбелязан, а е просто диалог между двама джентълмени.

— Кажете ми, Прентис, знаехте ли, че жена ви доста пие?

— Разбира се — отвърна без колебание Прентис. — Макар че бих казал умерено. Според стандартите в базата. Затова я взимах винаги със себе си, когато ми се налагаше да отсъствам от базата. Оставех ли я сама, се чувстваше самотно, като повечето офицерши. Според мен това може би е допълнителен фактор за нейната смърт.

— Говорейки за смъртни случаи, Прентис, и вие разбирате колко ми е неприятно, че изобщо е нужно да споменавам тази тема, трябва да ви попитам — тъй като вече попитах или възнамерявам да попитам, когато му дойде времето, останалите опечалени съпрузи от сивите конни части — знаехте ли, че някой има причина да убие съпругата ви?

— Естествено, че не! Всички обичаха Дороти. Лесно печелеше симпатиите.

— Сигурно е била добра съпруга на полковник?

— Отлична. Изслушваше проблемите на всекиго, приятно й бе да ги разрешава, независимо колко досадни бяха. На хората това им харесва. Беше свикнала с живота в Индия — животът, който си бе избрала. Много общителна беше. Понякога си пийваше повече джин, отколкото можеше да понесе, но не бе Ема Бовари. За щастие не разчитам само на заплатата си в армията и тя имаше хубави дрехи и чудни бижута, изглеждаше по-добре, от която и да е друга жена в базата и единственото, което желаеше, бе да има добри перспективи — тоест аз да имам добри перспективи. Дороти беше задоволена жена. За мен тя беше като планинско езеро, бистро, привлекателно и винаги отразяващо слънцето.