Диви кинозвезди
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Ганев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Диви кинозвезди». Краткое содержание книги:
Много голямо съдействие ни оказа музеят на Сонорската пустиня — великолепна уникална институция, която представя предимно живи вместо препарирани животни. Това ни улесни много за подбор на повечко „кинозвезди“, и то питомни. Стана ни ясно обаче, че и опитомяването си има недостатъци. Искахме да покажем изпитания от векове начин на лов на гущери, който съм използвал с голям успех из целия свят. Завързвате въдичарска корда за една пръчка, правите примка, приближавате предпазливо гущера, леко я нахлузвате около главата му, рязко дръпвате и той е ваш. Музеят ни отпусна за временно ползване един от най-старите си обитатели — мастит чъкуала56. Този вид гущер, дълъг около шестдесет сантиметра, има тлъсто червеникавокафяво тяло, голяма глава с чърчиловски израз (липсва му само пура) и много тежка опашка.
Нашият „киноактьор“ се казваше Джо и ни фиксираше с такъв враждебен поглед, сякаш току-що бе произнесъл реч за съдбата на планетата. Подробно му обяснихме неговата роля: просто да се отпусне върху една скала, да чака Лий да се промъкне незабелязано отзад и да му нахлузи примката около дебелия врат, а когато усети пристягане, да се мята и да рита като бесен, сякаш е някой щур и див чъкуала, а не кроткият питомец на музея, отдал се на аристократичен начин на живот през последните двадесет и пет години. От интелигентния израз на муцуната му се убедихме, че е разбрал указанията, които съвсем лесно и просто можеше да изпълни, понеже в ролята му не се предвиждаше говор. Аластър реши, че имаме работа с изгряваща кинозвезда, дори погали Джо по главата и прошепна в ухото му:
— Сладко змийче!
Щом нагласиха камерите и Лий, въоръжена с пръчката и въдичарската корда, зае изходно положение, у Джо настъпи невероятна промяна. Пльоснал се върху своята скала, той вече не беше онзи подвижен чъкуала, когото познавахме и обичахме. Замръзна на мястото си като майсторски препариран екземпляр. Навярно обзет от снимачна треска по влечугите, изобщо не мигна и не помръдна. Дори когато го вдигнаха с примка на шията, изглеждаше като пълен с дървени трици. Нищо не бе в състояние да го извади от унеса му. Крещяхме, размахвахме разни неща пред очите му, подхвърляхме пред муцуната му разни лакомства — например бръмбари, но всуе! Джо сякаш беше от камък. И станал за резил, бе върнат безцеремонно на музея.
Със змиите имахме по-голям късмет. Стивън Хейл, нашият херпетолог и змиевъд, докара на снимачната площадка в пустинята цяла кола мърдащи чували с най-различни змии. Разбира се, по-малодушните измежду нас се поотдръпнаха. Гърмящата змия беше в отвратително настроение и ни проглуши ушите със звуци, подобни на залпове от пушки, много преди да й дойде ред да се появи пред камерата. Беше красива змия с хубава шарка, непрекъснато трещеше при снимането на нейния дълъг епизод и гневно се хвърляше да хапе всичко, което й попаднеше пред очите. Малко ни поизмъчи една белопръстенеста аспида в розово, червено, черно и жълто като дразнеща окото, крещяща италианска вратовръзка — светкавично се извърташе и изчезваше под скалите. Най-красив и, разбира се, най-хрисим бе кралският смок, дълъг метър и половина, със смолисточерни люспи и великолепни съчетания на нарцисово жълти ивици. Големите тъмни и влажни очи му придаваха много смирен изглед, а с леко изкривената си уста създаваше впечатление, че свенливо ни се усмихва. Той кротко се остави да бъде заловен в примката на Лий, да го хванат с чаталестия прът за лов на змии, да го намерят върху и под скалите, да го накарат да пълзи безкрайно из кактусите или из друг растителен декор и непрекъснато да го пипат. Забелязах, че ласкаво се увива около пръстите, ръцете и врата на Лий. Чак накрая, когато Аластър рече на Лий: „Я сега остави този гущер на скалата!“, оскърбеният смок се обърна и ухапа жена ми. За щастие този вид змии не са отровни.
По време на нашите снимки в пустинята едно от най-силните ми преживявания бе свързано с любимата ми птица — калифорнийската кукувица. С дивия си поглед, със смешно разчорлената си качулка и със скокливото си бягане, напомнящо някакъв дългурест атлет, тя е едно от най-комичните и най-симпатични крилати създания. Успяхме да снимаме много интересна случка, която свидетелстваше, че в суровите условия на пустинята нищо не трябва да се пропилява. Открихме гнездо на калифорнийска кукувица с три пиленца, едно от които беше умряло. Щом майката го забеляза, за наша изненада тя започна да храни с умрялата си рожба едно от живите пиленца. Когато надникнахме отново в гнездото, малкото вече бе успяло да глътне главата и шията на умрялото си братче, а тялото продължаваше да се клатушка навън. Изглежда, това е обичайно нещо за калифорнийската кукувица, защото тя постъпва по същия начин, когато улови змия. Гълта я, докъдето може, а другата част виси от човката й, докато стомахът й смели първата половина на змията, и чак тогава поглъща остатъка.
56
Растителноядна игуана. — Бел.пр.