Диви кинозвезди

След като изминахме няколко километра с колите, слязохме да повървим в гигантската кактусова гора. Цереусът, естествено, се открояваше с размерите и обема си, но имаше и редица други фантастични видове. Например средният по големина кактус мече, покрит толкова гъсто с бодли в сиво-бежов цвят, че отдалеч изглеждаха на козина, а късите му клони приличаха на лапите на кукла мече. Или странният буджум с високо стъбло и с дълги отпуснати клони, целият осеян с черни трънчета, сякаш плаче за солидно бръснене. Всъщност това са клончета и се разлистват само ако кактусът има достатъчно влага да ги подхранва. Струва ми се, че това е най-уродливото растение в пустинята, подобно на двадесетметров зелен морков, обърнат с върха нагоре, отпуснал трънясали клони. Имахме късмет да дойдем, когато кактусите цъфтяха и пустинята хубавееше от симфонията на багрите им. Зелени като нефрит, жълти като нарцис, морави като пирен, розови като циклама, разновидности на оранжеви, мандаринени и алени тонове. Ако, без да знаем, внезапно попаднехме сред това бодливо изобилие на странни форми и восъчни, блестящи краски и ни кажеха, че сме на Марс, щяхме да повярваме без никакви колебания.

Климатът на Сонорската пустиня е толкова сух, че голямата горещина почти не се чувстваше. Налагаше се да внимаваме много, докато работехме на открито в кактусовата гора, защото неусетно можехме да получим силни изгаряния от слънчевите лъчи. Самите кактуси, обкръжаващи ни от всички страни с „готови за бой ножове“, представляваха още един риск за нас. Тръкнехме ли се неволно о кактуса мече, моментално разбирахме колко измамна бе неговата „козина“ — необходим бе не по-малко от един час за почистване на ризата или панталона от трънчета. Аластър с вечното си тичане и с постоянното си препъване, и то в собствените си крака, бе застрашен от смъртна опасност през цялото време. Веднъж, когато тичаше заднишком, за да „хване“ подходящ ъгъл за кадъра, се насади право на един изключително бодлив и устойчив цереус, пуснал корени от около сто години и много изненадан, че сега трябва да се премести, за да направи път на един филмов режисьор. Викът на агонизиращия от болка Аластър при попътен вятър съвсем сигурно би могъл да се чуе в Лондон.