Момчешки живот

— Ще трябва да се върнем после за момчетата — реши мама. — Кори, вземи лампата и вие с Гейвин стъпете на масата!

Плотът на масата бе залян, но щеше да ни държи над водата. Сторих както ми каза мама, а Гейвин също се покатери при мен. Стояхме заедно, аз държах лампата: малък боров остров под краката ни.

— Добре — прецени мама. — Кори, не мърдай оттук. Ако мръднеш, така ще ти нашибам дупето, че ще го помниш до края на живота си. Ясно?

— Да, ма’ам.

— Гейвин, веднага се връщаме — обясни Нила Кастил, — трябва да заведем дядко там, където могат да му помогнат, ясно?

— Да, ма’ам! — отвърна Гейвин.

— Момчета, да слушате майките си! — обади се и г-н Торнбери с издрезгавял от болката глас. — Че в противен случай ще ви нашибам и на двамата дупетата!

— Да, сър! — изрекохме и двамата.

Предположих, че г-н Торнбери е решил, че иска да живее.

Мама и Нила Кастил се заеха с тежкия труд да избутат срещу кафявата вода количката със стареца. Всяка от тях крепеше по една дръжка, а мама държеше и фенерчето. Те наклониха количката колкото е възможно по-високо и г-н Торнбери на свой ред вирна глава, с изпъкнали по кльощавия му врат вени. Чух майка ми да пъшка от усилието. Но количката се движеше и те я изтласкаха през водата, която се вихреше около отворената външна врата и през залятата веранда. В основата на двете циментови стъпала нивото стигна до шията на г-н Торнбери и в лицето му заплискаха вълнички. Двете жени с товара си продължиха нататък, течението иззад гърбовете им им помагаше да бутат количката. Никога преди не бях смятал майка си за физически силна. Предполагам, човек никога не знае на какво са способни другите, докато не им се наложи да го демонстрират.

— Кори? — обади се Гейвин след минута-две.

— Да, Гейвин?

— Не мога да плувам — съобщи ми той.

Беше се притиснал плътно до мен. Сега, когато не се налагаше да се държи храбро заради дядо си, бе започнал да трепери.

— Няма страшно — уверих го, — няма да ти се наложи да плуваш!

Поне се надявах.

Чакахме. Майките ни несъмнено щяха да се върнат скоро. Водата вече ближеше прогизналите ни обувки. Попитах Гейвин дали знае някакви песни и той отвърна, че знае „На върха на Олд Смоуки“, която започна да пее с висок, треперлив, но не неприятен глас.

Пеенето му — или по-скоро трелите му — привлякоха нещо, което внезапно се появи през вратата с шумно шляпане и със секнал от предизвикания шум дъх аз го озарих със светлина.

Оказа се кафяво куче, цялото покрито с кал. На светлината очите му блестяха диво, дишаше трескаво, докато плуваше през стаята към нас през носещите се по водата хартии и други боклуци.

— Насам, момче! — казах му.

Нямаше значение дали е момче или момиче — кучето определено изглеждаше така, сякаш се нуждае от убежище.