Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Талия премери на око, че когато дървото я изхвърли, тя ще се стовари далеч зад Фейеламор и ще пострада тежко. Изтласка се нагоре, прелетя в дъга и когато дребната жена се обръщаше към нея, Талия заби колене в гърдите й.
Фейеламор се просна като блъсната от бик и зарови лице в снега. Талия също беше зашеметена, но веднага върза ръцете й зад гърба.
— Каран, как си?! По-чевръсто, моля те, тя може да се опомни всеки миг.
Каран зяпаше с изцъклен поглед. Виеше й се свят, но не усещаше да и се гади. И дърветата не изглеждаха събрани едно до друго. Илюзията я нямаше. Можеха да се запътят накъдето поискат.
— Какво да правим с нея?
— Аз знам какво би трябвало да направим — промълви Каран. Талия безмълвно й подаде своя нож.
— Казах би трябвало, но не и че ще го направя. Дори нея не бих убила, когато е безпомощна.
Обърнаха Фейеламор по гръб. Още беше в несвяст, но дишаше.
— Да я оставим, щом е така — съгласи се Талия, — но да й запушим устата и да и вържем очите, за да намалим силата и.
Сториха това незабавно, а Фейеламор вече шаваше.
— Хайде! — кресна Талия, двете с Каран хукнаха през поляната, взеха раницата и побягнаха към гората.
Огледаха се. Фейеламор извиваше ръце и крака, може би проверяваше колко здраво е вързана. Стигнаха и до раницата на Талия.
— Какви рани имаш по краката… — посърна Каран.
— Вярно, много ме болят.
Талия обу чорапите и ботушите, вкоравени от студа. Продължиха напред тичешком, но не се отдалечиха много и зад тях се разнесе жален вопъл. Каран се вледени. Фейеламор се гърчеше в безпомощна агония и щеше да умре съвсем сама. Каран понечи да се върне.
— Не!
Талия стисна китката й като с менгеме.
— Тя страда ужасно! Не мога да я изоставя на сигурна гибел.
— Стига глупости! — Талия я повлече напред. — Тя те призовава. И това е могъща илюзия. Щом се махнем оттук, не би могла да ти стори зло.
Каран се терзаеше, че остава равнодушна към отчаяна молба, но по-нататък зовът наистина секна. И всички чудатости в гората наоколо изчезнаха отведнъж.
Пробиха си път през заровени в снега бурени и намериха края на платото. Вървяха по него до края на деня и през следващия. Стигнаха до пътеката, виеща се по канарите. Притъмняваше, но Каран продължи. Тревожеше се за Лиан и подтичваше по опасния наклон.
— Чакай де! — скара й се Талия. — Що за лудост? Ще се пребиеш.
— Лиан има нужда от мен.
— Но не и мъртва. Ако искаш, препускай. Аз няма да се надбягвам с тебе.
Каран я изчака и продължиха надолу по-благоразумно. Щом слязоха в подножието, Каран отново се разбърза и Талия не изоставаше от нея въпреки разранените си крака. Пристигнаха в Готрайм посред нощ.
През капаците на един прозорец се процеждаше светлина — кабинетът, където Рейчис съхраняваше счетоводните книги. Вратата беше залостена. Каран потропа на прозореца два пъти, после още три пъти, за да я познаят по сигнала. Капакът се отвори.
— Каран! — изрече Рейчис задъхан. — Ти ли си?
— Аз съм — жива и здрава. — Тя подскочи върху перваза и стъпи леко на пода. — Ето я и Талия.
Рейчис се отпусна на стола.
— Това трябва да е сън. След вестите от Каркарон, които чухме…
— Сбъркали са. Колко се радвам, че пак съм си вкъщи. — Тя помогна на Талия да се покатери през прозореца.
Спътницата й се стовари на пода със стон.
— О, съвсем забравих за горките ти крака. — Каран се наведе да разхлаби кончовите на ботушите й. — Рейчис, има ли топла вода?
— Котелът в кухненското; огнище е пълен.
Икономът излезе. Чорапите на Талия бяха залепнали за ходилата й и ги свалиха, чак след като ги намокриха. Раните не бяха дълбоки, макар и болезнени. Каран се подсмиваше, докато ги промиваше и мажеше с мехлем.
— Не виждам нищо смешно — начумери се Талия.
— Както си лежах в снега насред поляната, видях дървото да се огъва назад, а ти го прегръщаше втрещена.
— Имала си лъжливи видения заради илюзиите на Фейеламор — кисело подхвърли Талия.
— Върхът на дървото почти опря в снега — хилеше се Каран, — а устата ти така зейна от ужас, че можех да ти различа сливиците.
— Нищо подобно. Вятърът ми е разлепил устните.
— От ужас — натърти Каран и прихна. И Рейчис се усмихна. — Най-удивителната гледка. Досетих се, че ще отвлечеш вниманието на Фейеламор, като забиеш глава в снега, а на мен би останало да избавя и двете ни. Но тя в последния миг ти се изпречи. Прехласнах се. Ако беше размахала ръце, сигурно щеше да полетиш.