Внезапни завършеци

— Тогава ще те наричам Фин.

Она преглътна. Сега трябваше да реши. Да се съгласи, да се престори на тази личност Фин, може би това ще го успокои? Може пък да се размине само с една чекия? Или поне да бъде отгоре? Кожата ѝ настръхна при мисълта да се окаже в капан под целия този товар мускули. Все едно е погребана отдолу.

Ами ако тази Фин беше някоя любовница, която го беше зарязала, или бивша съпруга, която беше имала връзка с най-добрия му приятел, или омразната му доведена сестра, която получаваше цялата любов на майка му, все някой, който изгаряше от желание да нарани? Това беше хазарт, а Она не беше никаква комарджийка.

Но пък курвалъкът си беше преструвка, нали? Преструваш се, че ги харесваш, преструваш се, че ти харесва, преструваш се, че си на някое друго място. Да се преструваш на някой друг, не беше кой знае какво предизвикателство.

— Както пожелаеш — рече тя.

Той беше пиян. Надушваше го в дъха му. Искаше ѝ се и тя да е. Като че ли беше единствената трезвена тук. В коридора някаква жена се изсмя гърлено. Смях се носеше и от двора. Поне ужасната музика беше замлъкнала, само цигулката стържеше някаква режеща мелодия, която я напрягаше още повече.

Тя се опита да диша спокойно и се усмихна. Дръж се така, сякаш ти си шефът — казваше Мерилий, — и почти си го постигнала. Никога не им позволявай да те видят уплашена.

— Каквото пожелаеш — повтори тихо тя; пръстите ѝ докоснаха студения метал на нагръдника и се плъзнаха надолу…

Той я улови за китката; за миг Она усети ужасяващата сила на хватката му и си помисли, че всеки момент ще се изпусне. Но мъжът я пусна и заби поглед в пода.

— Имаш ли нещо против, ако… просто… поседим?

Той се наведе към нея, но не я докосна. Просто сви ръцете си в юмруци, притисна ги към нагръдника си с тихо подрънкване на метал, сви се на кълбо и се търкулна в скута ѝ, с гръб към нея, затискайки бедрата ѝ с масивното си тяло, а мечът му щръкна зад него и се отърка в тялото ѝ.

— Може ли просто да ме прегърнеш? — изписка той с тъничкото си гласче.

Она примигна. Курвалъкът беше изпълнена с изненади работа, но за съжаление, приятните се брояха на пръсти. Ръцете ѝ го обгърнаха.

— Каквото пожелаеш.

Двамата седяха така мълчаливо, докато навън се чуваха викове, стъргане и подрънкване на метал. Сигурно се разиграва някаква сценична битка, помисли си тя. Мъжете обожават да гледат битки. Голяма глупост, но сигурно можеше и да е по-зле. Можеше да се бият наистина. Разнесе се силен трясък, като чупене на стъкло. Покрай прозореца премина сянка.

Тя осъзна, че големите рамене на клиента ѝ леко потреперват, и повдигна вежди. След това се наведе над него, притисна се към гърба му и леко го залюля. Така преди много години люлееше малката си сестричка, когато не можеше да заспи.

— Шшшш — прошепна тихо в ухото му. И той се вкопчи в ръцете ѝ, захлипа и забърбори нещо. Несъмнено странно поведение, но пък тя се чувстваше много по-добре в ролята на майка, отколкото онова, което очакваше. — Шшшш.

Погледна намръщено прозореца. Долу като че ли вече наистина се биеха. Вече не се чуваха ликуващи викове, само крясъци, изпълнени с ярост и болка, и искрен ужас. Странните припламвания и огнените отблясъци, които се виждаха през стъклото на прозореца, ставаха все по-ярки и по-ярки.