Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
Тъй като не ми бяха дали нощница, се съблякох по бельо. Огледало нямаше, но и така можех да забележа, че съм отслабнала. Стресът, натравянето е флукса и липсата на питателна храна вече вземаха своето. Намалих пламъка на лампата и се мушнах под завивките.
До момента не бях усетила умората, но сега неусетно се унесох в дрямка. И в мисли. Мисли за миналото, за странните дни, които ме бяха довели дотук. За първия път, когато срещнах Ник. Именно Ник бе онзи, който ме свърза с Джаксън. Ник - човекът, спасил живота ми.
Когато бях на девет, малко след като се преселихме в Англия, баща ми и аз напуснахме Лондон и се отправихме на юг, на „делово пътуване“, както го наричаше той. За да напуснем цитаделата, трябваше да включим имената си в дълъг списък от чакащи. Минаха месеци, преди най-сетне да ни пуснат да посетим неговата стара приятелка, Жизел. Тя живееше на един стръмен, каменист хълм, в захарнорозова къща с надвиснали стрехи. Земята наоколо ми напомняше за Ирландия - същата открита, пищна красота на дивата и неопитомена природа, всичко онова, което Сцион беше разрушил. По залез слънце, когато баща ми не гледаше, се качвах на покрива и се сгушвах до високия тухлен комин. Взирах се над хълмовете и купчините дървета към хоризонта, спомнях си за братовчед си Фин и другите призраци на Ирландия и тъгувах толкова много по баба си и дядо си, та чак ми се доплакваше. Така и не разбрах защо те не дойдоха с нас.
Но онова, по което наистина копнеех, бе откритата вода. Морето, чудесното море, блестящият път, простиращ се към свободните земи. Отвъд това море Ирландия ме очакваше да се прибера у дома - обратно при зелените ливади, вековните дървеса и бунтовните песни. Баща ми обещаваше, че ще го сторим, но сега бе прекалено зает с Жизел. Те винаги говореха до късно през нощта.
Бях твърде малка, за да разбера какво всъщност представлява това село. В каквито и опасности да живееха зрящите в цитаделата, нямаше как да избягат към идилията на провинцията. Далеч от Архонтството, в тези малки общности, където всеки познаваше съседа, хората ставаха все по-подозрителни и се дебнеха един друг за най-малкия признак на неестественост. Имаха навика да шпионират за кристални кълба и други пособия, след което да тичат до най-близкия сционски пост -или просто да вземат правосъдието в свои ръце. Един истински ясновидец нямаше да оцелее тук и ден - а дори да успееше, щеше да умре от глад. Земята се нуждаеше от грижи, но не и от работна ръка. Имаше машини, които оряха и засяваха полята. Единствено в цитаделата зрящите можеха да изкарат що-годе прилични пари.
Не обичах да се отдалечавам от къщата, освен в компанията на баща си. Хората говореха твърде много, гледаха твърде много, а и Жизел не им оставаше длъжна. Тя беше сурова жена, слаба и костелива, с пръстени по всичките пръсти и дълги, подобни на върви вени, които се точеха по ръцете и шията й. Аз не я харесвах. Но един ден зърнах от покрива същински рай -поле от макове, алено езерце под оловното небе.
Всеки ден, докато баща ми смяташе, че си играя на горния етаж, ходех там и четях от новата си електронна книга с часове, докато маковете поклащаха главички край мен. Именно на това поле стана първата ми истинска среща с духовния свят. С етера. Тогава още нямах представа за способностите си. За детския ми ум неестествеността беше като приказките за торбалан, някакво плашило без ясни черти. Знаех само онова, което ми бе казал Фин - че лошите хора отвъд морето не обичат малки момиченца като мен. Че няма да съм в безопасност.
В онзи ден разбрах какво е имал предвид. Щом навлязох в полето, долових сърдито присъствие на жена. Не я виждах, но я чувствах. Усещах я в маковете и във вятъра. В земята и във въздуха. Протегнах ръка, надявайки се някак да разбера какво представлява.
И изведнъж се озовах на земята, а от дланта ми потече кръв. Това бе първият ми сблъсък с полтъргайст - гневен дух, който можеше да прониква в материалния свят.
И тогава се появи моят спасител. Висок и жилест младеж, с леденоруса коса и лице, от което лъхаше доброта. Попита ме за името ми и аз го казах, заеквайки. Щом видя ранената ми ръка, ме загърна в своето палто и ме отнесе до колата си. На ризата му бе избродиран надпис СЦИОНСКА ПЪРВА ПОМОЩ. Цялата се изпълних с ужас, когато го видях да вади спринцовка.
- Аз съм Ник - каза. - Не бой се, Пейдж, вече си в безопасност.
Иглата се заби в кожата ми. Заболя ме, но не заплаках. После светът постепенно потъна в мрак.
И в мрака аз сънувах. Сънувах макове, борещи се да се надигнат от прахта. Никога по-рано не бях виждала багри в съня си, но сега всичко наоколо тънеше в златистия залез и червените цветя. Те се свеждаха над мен, заслоняваха ме, покриваха като с одеяло трескавото ми тяло. Когато се събудих, бях подпряна върху възглавници в бяло легло. Ръката ми бе бинтована, а болката я нямаше.