Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Поставен в неизгодна позиция, Николо сведе очи и се обърна и присъстващите малко се поотпуснаха.
— Е, сега вече знаеш — рече накрая. — Радвам се, че го научи именно от мен. И след като най-сетне беше просветен, дори и човек с твоите ограничени възможности би трябвало да схване, че баща ми просто е искал да ти каже да дойдеш до кулата Бисто, за да ми съобщиш за смъртта му.
— А светлината? — не се предаваше брат Гуидо. — Вероятно твоите величайши знания съдържат някаква информация относно това какво е имал предвид чичо, когато каза да „следвам светлината“?
Ала Николо вече бе изгубил интерес към последните думи на баща си. Той само махна с ръка и промърмори:
— Стигнахте дотук благодарение на факлата на Ток, нали така? За друго не знам. А и си имам по-важна работа. Фабрицио!
Негърчето се появи в стаята толкова бързо, че веднага разбрах, че е подслушвало до вратата. Изгледах го презрително. Обиграният подслушвач като мен отлично знае, че преди да влезе, когато е повикан, трябва да изчака няколко удара на сърцето, за да не се издаде.
Брат Гуидо веднага схвана намека.
— Е, в такъв случай ще те оставя насаме с твоята скръб — натърти и се поклони, без изобщо да си прави труда да скрива отвращението си.
Почти бяхме стигнали до вратата и Николо вече бе започнал да гали косата на момчето, когато изстреля заключителните си думи:
— О, и, братовчеде, остани в двореца — като мой гост, разбира се, защото имаме да обсъждаме доста неща. Семейни въпроси, ако се досещаш. Не заминавай никъде, разбра ли? Ток, постарай се той да не ходи никъде!
И двамата с брат Гуидо забелязахме погледите, разменени между наемника и новия му господар при затварянето на вратата. Кралят умря, да живее кралят. И двамата разбрахме, че старият ред си е отишъл и че на негово място се е възцарил новият режим — любимият племенник е бил изхвърлен, а черната овца на семейството триумфира.
И двамата с брат Гуидо бяхме наясно, че току-що Ток бе получил задачата да го убие.
Пета глава
Когато излязохме, първоначално тръгнахме хрисимо след Ток. Ала само един поглед и едно леко стискане на ръката ми от страна на монаха ми бяха напълно достатъчни като знак да побягна и да се гмурна в тълпите. Запровирахме се през претъпканите от народ улици и едва когато стигнахме до брега на реката и се уверихме, че сме се изплъзнали на преследвача си, си позволихме да се облегнем на перилата, за да си поемем въздух. Накрая аз успях да изфъфля:
— А сега накъде?
Брат Гуидо поклати глава и смотолеви задъхано:
— Вече не можем да се върнем в двореца. Единствената ни надежда е да слезем надолу по реката до палата на Медичите и сами да поискаме аудиенция при Лоренцо Великолепния.
— Без протекцията на чичо ти?
— И какъв друг избор имаме? Можем само да се надяваме, че семейното ми име ще бъде достатъчно. Освен това разполагаме с рисунката като допълнителна гаранция. Хайде, ела!
Побягнахме, колкото сили имахме, по Лунгарно Медичо, провирайки се между тъмните фигури на празнуващите, докато накрая не зърнахме пред очите си червения колос, познат като палат на Медичите. Когато насочих поглед към постройката, издигаща се насред мрака — огромна, отблъскваща, с цвят на сурово месо — се изпълних с грозно предчувствие, обаче толкова силно, че едва не изпразних червата си. Сграбчих брат Гуидо за ръкава на расото и извиках задъхано:
— Недей! Нещо не е наред!
— Много неща не са наред, синьорина, но все пак трябва да сторим нещо. Не можем вечно да бягаме — отговори той и се приближи към величественото стълбище, осветено от множество запалени факли, където двама въоръжени стражи разговаряха с трети човек — сигурно търговец или от празнуващите. Но в импозантния ръст на човека имаше нещо познато, като че ли бяхме виждали вече тези широки рамене. Великанът се обърна.
Третият човек беше Ток.
— Това са те! — изкрещя той на стражите. — Бързо! — И ни подгони.
По дяволите! Ама как е успял да ни изпревари? Обърнахме се и побягнахме обратно към реката, но се оказа, че от двете страни сме притиснати от тълпите. (Но какво чакат тези хора? Като че ли се бяха събрали, за да видят залавянето ни.)
Брат Гуидо ме поведе бързо към малък частен пристан. Започна да развързва въжето на единствената закотвена там лодка, но междувременно Ток вече трополеше по дъските на пристана, следван плътно от стражите на Медичите. По-бърза и от светкавица, аз измъкнах ножа от зелено стъкло от жартиера си и срязах въжето. След един благодарен поглед от страна на брат Гуидо двамата се строполихме на дъното на лодката, задъхани като улични псета, с дробове и крайници, изгарящи от болка.