Златният дявол

Движех се без усилие с плавниците към дълбините, като следвах безкрайното въже на котвата. Под косите следобедни лъчи водата искреше с къдрави снопчета светлина, които излъчваха перлен блясък, напомнящ ми за луната. Повърхността бързо изчезна и аз останах да се рея в безгранично пространство. Сякаш бях влязъл в кристална топка и вън от нея, отвъд обхвата на зрението ми, а Белочек ме гледаше и гадаеше миналото и бъдещето ми, както можеха само мъртвите и Бог. Замислих се над тази притеснителна идея, представих си го как държи съдбата ми в ръце, както циганка с големи халки на ушите държи кристалната топка. И тогава пред очите ми се появи дъното, което приличаше на нарязаната повърхност на дланта му.

Казаха ми, като стигна дъното да продължа по посока на котвеното въже, право през платото на рида, надолу през каменистия му ръб. Сега се движех в тази посока и разглеждах мрачния пейзаж, за да зърна мехурчета или блясък на кислородна бутилка. Както и очаквах, Дъф не се виждаше никакъв. Сигурно вече е влязъл в развалината и усърдно търси следи от злато. Искаше да го намери пръв. С това беше по-сладко да се хвалиш, отколкото със самото злато. Тази чест искаше да си пришие той. Без съмнение затова така импулсивно се бе втурнал — не заради желанието за съкровище, а заради съкровището на желанието.

Дъното се спускаше стръмно надолу. Бях стигнал края на рида. Вече се движех покрай стена от пясък и камъни, оставил се на подводното течение. Бавният поток ме носеше като падащо в тъмен кладенец перце. На платото бях видял цял пасаж риби, но по-надолу се мяркаха само няколко. Водата стана по-студена, а светлината — по-слаба. Продължавах да се взирам очаквателно в бездънния мрак, но не виждах нищо. Може би корабът не беше там или пък беше прекадено трудно да го забележиш — видимостта бе паднала на няколко метра.

Спрях, за да изплюя вода от лошо изолираната маска. Беше протекла от бавно покачващото се налягане. После повисях малко във водата, за да се ориентирам. Около мен беше мрачно, безжизнено и тъжно, под мен — бездна. Поех голяма глътка въздух с метален вкус и се опитах да се отпусна, да запазя самообладание. Казах си, че всичко е под пълен контрол. Сърдечният ми ритъм беше нормален, умът ми — ясен, дишането — равномерно. Но стрелката на датчика за дълбочина показваше двайсет и пет метра. Казаха, че корабът е на не повече от двайсет. Осъзнах, че съм сбъркал посоката и се зачудих дали не бях разчел грешно ъгъла на котвеното въже. Или пък, помислих си с известна тревога, «Магьосник» се е придвижил на дрейф и ъгълът се е променил. Надявах се да не съм много далеч. Огледах се наляво и надясно и реших, че по-обещаващо е пространството вляво от мен — там склонът се спускаше постепенно. Надявах се там да е ръбът, на който е заседнала развалината, и се запътих в тази посока, като се придвижвах бавно покрай каменната стена.