Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Обръщам се и влизам в галерията. Тук вече е доста пълно и аз се заемам с великото смесване с гостите. Говоря с няколко журналисти, ръкувам се с доста хора. Организирането на подобни събития не е сред силните ми страни. Не съм ви казвала, обаче два от имейлите ми се върнаха, защото ги бях изпратила на грешен адрес, а после имаше и едно объркване с компанията за кетъринг.
Казвам объркване, макар че грешката не беше моя. Откъде да знам, че „Сладка близалка“ не е компания за кетъринг?! Когато четох за нея в интернет, там се казваше, че „се грижела за всичките ви нужди“, така че им пуснах имейл, за да ги помоля да ми изпратят меню с цени, и получих списък със съвсем различен вид услуги от тези, за които бях помолила.
И все пак смятам, че се справих доста добре. Въпреки че като че ли по-голямата част от гостите се интересуват по-скоро от безплатната храна и алкохола, отколкото от произведенията на изкуството, понякога като че ли дори не забелязват картините. И не мога да се начудя защо. Оглеждам удивителния рисунък и калейдоскопа от цветове, който сме изложили по стените, и долавям онзи така познат копнеж отново да хвана четката, да започна да създавам, да развихря въображението си върху платното…
„Глупости!“ — побързвам да премахна тази мисъл от главата си. В крайна сметка нали опитах? И ето докъде ме докара изкуството — разорена и потънала в дългове. Но така е много по-добре. Сега работя в една разкошна галерия в Ню Йорк и организирам подобни събития. Така де, не е ли голям късмет?!
Оглеждам доволно тълпата. Почти всички, които поканихме, са дошли. Ето там господин и госпожа Бернщайн, които са приятели на Магда и щедри купувачи на произведения на изкуството, онази супермоделка, чието име така и не мога да запомня, журналист от „Таим аут“ и… Чакайте малко, кой е този там?
Погледът ми се спира на един тип с бейзболна шапка, под която стърчи тъмна, къдрава коса. Облечен е в широка армейска зелена тениска и сцепени на коленете дънки. Оглеждам списъка с гостите и имената, обаче всички вече са отметнати. С изключения на Джемайма Джоунс, обаче този не ми прилича много на Джемайма Джоунс.
Наблюдавам го в продължение на минута. Разхожда се наоколо и нагъва кюфтета като невидял, пресушавайки литри шампанско. Изпива една чаша на един дъх и веднага се присяга за следващата. Яде си и си пие нашият от безплатното меню, без дори да поглежда към картините.
Вбесявам се. Познавам този тип хора.
Неканен гост, при това от най-лошия вид — неканен в света на изкуството.
— Извинете!
Потупвам го леко по рамото и той подскача така, че разлива шампанското си. Обръща се с изражението на човек, хванат да прави нещо, което не би трябвало да прави.
Което и прави.
— Мммм… да? — изфъфля с уста, пълна с кюфтета.
— Извинете, но не мисля, че съм отбелязала името ви в списъка с гостите — изричам с най-милата си усмивка аз.
— В списъка с гостите ли?
— Ами да. С хората, които са поканени! — натъртвам и многозначително размахвам клипборда си.
Той не казва нищо. Мълчи си и ме гледа и като че ли обмисля нещо.
Пристъпвам неловко от крак на крак, но въпреки това храбро изричам:
— А вие се казвате?
— Хей, не се ли познаваме отнякъде? — присвива очи той и размахва пръст.
Отстъпвам и го оглеждам. Да, в него действително има нещо познато, обаче…
— Не, не мисля — поклащам категорично глава.
Настъпва пауза, а после…
— Малкото човече! — провиква се триумфално той и ме изпръсква с парченца кюфте.
Бръсвам ги от роклята си и го поглеждам с присвити очи.
— Моля?
— Казахте ми да не пресичам, докато не видя малкото човече! — ухилва се той.
— Нямам представа какво… — започвам, но не довършвам. Защото внезапно си спомням.
О, боже, наистина! От миналата седмица. Когато бързах за срещата с Кейт и Робин в онзи бар. Мъжът, до когото спрях, когато чаках на светофара. Мъжът с косматия микрофон и видеокамерата. Който ме чу да си рецитирам онова глупаво детско стихче. Изтръпвам при този спомен. Лошо.
— О, да, сега си спомням! — възкликвам, като се старая да звуча безгрижно.
— Надявах се да си спомните! — хили се вече широко той, а очите му проблясват. Едва сега забелязвам, че има наситеносини очи, ама адски сини, и най-дългите мигли, които някога съм виждала.