Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Изпълвам се със задоволство. Значи все пак е забелязал косата ми!
— Какво ще кажеш? — питам и закачливо я отмятам назад.
Той се смръщва и промърморва:
— Луси, косата ти е виолетова!
— Нищо подобно! Нарича се „изкусителен касис“! — възразявам, а после се усещам. — Да не би да не ти харесва?
Той ме оглежда така, сякаш ме преценява. Накрая отговаря сдържано:
— Е, определено е интересна.
И ме залива с кофа студена вода.
Той не харесва новата ми коса!
— Възхитителен цвят, нали?
Чувайки гласа на Робин, аз се обръщам и я зървам с чаша в ръка. Кокори се и оглежда внимателно мен и Нейт.
— Робин, запознай се с Нейт — побързвам да ги представя аз и да отклоня разговора от косата си. — Моят приятел — допълвам.
Добре де, не мога да устоя. Само изричането на тази дума ми доставя неземно щастие.
— Толкова съм щастлива да се запознаем! — възкликва в типичния си ентусиазиран стил Робин и се хвърля на врата му със свободната си от чаша ръка. — Знам всичко за теб!
— Така ли? Всичко? — отвръща развеселен Нейт и ми намигва над пъстрото й рамо. Аз се изчервявам.
— Имам предвид за Венеция и за моста, и за легендата! — обяснява тя, освобождава го от прегръдката си и отстъпва назад, оглеждайки ни. — Вижте се само! Вие сте страхотна двойка, знаете ли?
Аз отново се изчервявам, а Нейт ме прегръща топло.
— Не бе, сериозно! — продължава тя и лицето й изведнъж става много сериозно. — На вас двамата ви е писано да бъдете заедно! Нали знаете, че има сили, които не разбираме, енергия, която е над всеки от нас… — Не довършва. Снишава глас, сякаш се готви да ни каже голяма тайна, и продължава: — Можете да ми вярвате, когато ви казвам, че съдбата е удивително нещо! А това е вашата съдба! Този път в живота е бил начертан само за вас! Това е вашият късмет! Вие сте като марионетки в ръцете на съдбата, която дърпа конците ви, и…
Монологът на Робин е прекъснат внезапно от звъненето на нечий телефон. Нейт автоматично бръква във вътрешния си джоб, поглежда екрана и казва:
— Моля да ме извините, но трябва да приема този разговор. По работа е. Търсят ме от студиото!
— О, няма проблеми, давай! — махва с ръка Робин, като превключва автоматично на обичайния си гласов регистър, който е „високо, клонящо към много високо“.
Нейт си залепва блутута на ухото, отдалечава се от нас и казва:
— Да, говори Натаниел Кенеди.
— О, Луси, възхитителен е! — ахва съквартирантката ми в мига, в който той ни обръща гръб.
— Така ли смяташ? — изричам предпазливо, макар да си знам, че наистина е възхитителен.
— Абсолютно! — възкликва тя и ме поглежда с насълзени очи. — О, скъпа, толкова се радвам за теб! — Прегръща ме, а после се отдръпва подсмърчайки. — Извинявай, понякога много се разчувствам… Просто… — Попива сълзите си с ръкава на кафтана и леко хлъцва. — Ей сега се връщам! Само да си взема салфетка!
Набутва чашата си в ръката ми, обръща се и се втурва през тълпата. В мига, в който гостите се разделят, за да я пуснат, зървам сестра си. С неизменното куфарче в ръка, задължителния тъмен делови костюм и измъчено изражение. Дори и да искаше, не би могла да изглежда повече не на място на това модно събитие в света на изкуството.
— Здрасти, Кейт! — помахвам й аз, за да привлека вниманието й. Когато ме вижда, тя тръгва с широка крачка към мен. — Толкова се радвам, че успя да…
— Онзи там да не би да е човекът, който си мисля, че е? — прекъсва ме безцеремонно тя и кимва по посока на Нейт, който все още говори по телефона си.
О, по дяволите!
Сърцето ми се разхлопва. Проблемът е, че засега така и не успях да кажа на сестра си за Нейт. Не че забравих. По-скоро… Добре де, съзнателно си премълчах. Тази седмица тя ми остави десетки гласови съобщения, обаче аз се задоволих да й отговоря само с един есемес, за да й съобщя, че имам много работа, което си е съвсем вярно. Тази седмица действително имах много работа.
Освен това бяха суперзаета да се влюбвам отново в Нейт, но точно това някак си нямаше как да й съобщя. Сестра ми трудно би могла да се нарече голяма почитателка на Натаниел Кенеди.
— Ами… всъщност, той е — промърморвам, като не смея да я погледна в очите.
— Мъжът от моста? — ахва изумено тя.
— Нарича се Натаниел — опитвам се да се защитя аз.
— Мога да го нарека още с хиляди имена, но надали някое от тях ще му се стори като комплимент! — отсича сестра ми с опасна ледена нотка в гласа.