![Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/7/4/ogledalce-ogledalce-calibre-2-35-0-download.jpg)
Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]
- Автор: Делевинь Кара, Коулман Роуэн
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Переводчик: Десислава Недялкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]». Краткое содержание книги:
Защото в „Камдън“ никой нямаше да обърне внимание на малкото джинджър хлапе с наполовина обръсната глава, пиърсинг на носа и четири обици на ухото. Тук това едва ли щеше да остави следа върху повърхността на странностите. Тук можех просто да дишам спокойно, да бъда себе си и на никого нямаше да му пука за мен.
Вървях на зигзаг сред множество непознати и ми харесваше, че никой тук не подозирала съществуването ми и никой на този свят не знае къде съм. Въздухът миришеше на бира и цигари и беше изпълнен с шума на трафика, викове и смях. Озовах се в един подземен бар, наречен „Баня с джин“ — място, полагащо всички усилия да изглежда мръсно и неприветливо, каквото си и беше. Докато стоях пред метростанция „Воксхол“, се сетих, че тяхната вечер на свободния микрофон е днес, и всичко си дойде на мястото. Сега, обикновено-социално-непохватното, набиващо се на очи аз дори не се поколеба да се намърда вътре, защото тук никой не ме познаваше, никой не ми обръщаше внимание и ми беше позволено да бъда себе си.
Сякаш въздухът по пътя ми дотук ми беше донесъл някакво опиянение, за да създавам илюзията, че съм от готините. Човекът на вратата не ме спря, а когато поръчах кола на бара, барманът дори не ме погледна втори път.
Все още беше рано, нямаше шест. Когато проверих телефона си, нямаше покритие, никой не можеше да ме открие тук. Постепенно барът се изпълваше с хора, няколко музиканти и всичките им приятели, докато многобройната маса хора изтласкаха мен и топлата ми кола далеч от бара, в един ъгъл близо до сцената. Облегнах се на сивата, мрачна стена и скръстих ръце в очакване на първото изпълнение. Излезе момиче с китара, защото почти винаги беше момиче с китара и със сигурност щеше да бъде последвано от друго момиче с китара. Те биваха талантливи, всички можеха да пеят и свирят и ми действаше някак успокояващо да слушам звука на гласовете им, преплетени със струните на китарата, но не ме докосваха вътрешно, не притежаваха и частица от смелостта и силата на Роуз, когато изтръгваше звук от някоя от нашите песни. Но по някакъв начин това нямаше значение, не толкова, колкото че аз съм тук, гледам публиката от двойки и групички приятели как аплодира и тропа с крака.
Когато включиха светлините и от уредбата се разнесе музика, не ми се искаше да помръдна, исках тоя половин сантиметър кола на дъното на чашата ми никога да не свършва, а остатъкът от живота ми, който ме очакваше след края тук, да изчезне.
— Наблюдавах те.
Подскочих, когато едно от момичетата, които пяха, изведнъж ме заговори. В желанието си да остана невидимо петно за хората почти забравих, че същите тези хора могат да виждат, ако гледат. Тя излезе по средата на програмата, Дани Хевън, с дълга, права тъмна коса до кръста и бледа, почти бяла кожа, венец от татуировки по бедрата ѝ. По-голяма от мен, с няколко години, мисля, а също и по-висока.
Понякога наистина се чудя кога този растеж, избухнал и обхванал всички останали, ще стигне и до мен.
— Леко зловещо — казах аз с усмивка.
В края на краищата тук не бях приятелчето Рижи, а личност с остроумие и смелост, която е звезда в собствения си живот.
— Да, съжалявам, така се получи, нали? — засмя се тя, мисли си, че съм от забавните.
Докосна косата и шията си и аз проследих следата, която пръстите ѝ оставиха. Наистина ли това красиво момиче флиртуваше с мен? Няма начин.
— Просто забелязах, че си нямаш компания и никой не се присъедини към теб цяла вечер — говореше и не спираше да се усмихва. — А с моите приятели ти хвърляхме по някое око и даже малко завиждаме. Трябва си смелост да нямаш потребност от други хора.
— Може би просто нямам приятели — усмихнах се и мамка му, аз флиртувах с това момиче, изведнъж се оказах легенда.
Ако тя се обърне сега и изчезне, щеше да е без значение и точно това беше вълнуващото, тръпката да можеш да предизвикаш късмета си и да видиш колко далеч може да те отведе.
— Обзалагам се, че имаш много приятели — отговори тя. — Обзалагам се, че се радваш на популярност. Харесва ми как изглеждаш. — Ръката ѝ леко докосна моята, тя се приближи една крачка, парфюмът ѝ беше сладък, като ванилия. — Знаеш ли, отиваме в едно клубче. Искаш ли да дойдеш?
— Не мога — отвърнах аз и със следващите си думи провалих по неизвестна ми причина всичките си шансове. — Утре съм на училище.
Рижи, ти си шибано страхливо мекотело.
— По дяволите, още ходиш на училище? — Очите ѝ се разшириха, устата ѝ оформи едно голямо „О“. — Мили боже, на колко години си?