Обсидиановата стая
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #16
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546558275
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Обсидиановата стая». Краткое содержание книги:
— Ето какво трябва да ти кажа: този втори еликсир, който ти е давал с години, е бил недобре формулиран.
Констънс вдигна ръка до устата си. Устните й потрепнаха, но не се чу никакъв звук.
— Известно време е действал. Ти си живото доказателство за това. Но моите изследвания сочат, че след известен брой години, особено ако човек престане да го взима, както направи ти, ще има обратен ефект. Този човек ще започне бързо да остарява.
— Глупости – каза Констънс, чийто глас се върна. – Не съм пила от еликсира от смъртта на Енох преди пет години. Разбира се, остарях, но само с тези пет години.
— Констънс, моля те, не се самозаблуждавай. Сигурно си започнала да забелязваш последиците от ускореното остаряване. Особено… психическите последици.
— Лъжа – каза Констънс, но още докато говореше, си спомни промените, които бе забелязала у себе си. Малки проблеми, които бяха започнали поне от пътуването й до Ексмут, ако не и по-рано. Безсънието, усещаното от време на време изтощение, притъпяването на свръхострите й сетива. Нещо повече, започна да осъзнава нарастващата разсеяност и безпокойство, от които сякаш не успяваше да се отърве. Много от тези състояния беше приписала на покрусата от загубата на Пендъргаст. Но ако Диоген беше прав: колко ужасно би било да седиш в празния замък и да чувстваш как си губиш разсъдъка…
Но не, това беше просто една от бароковите лъжи на Диоген.
Тихият му глас отново прекъсна нейните мисли.
— Ето същността на въпроса. С помощта на много време и усилия успях да постигна две неща. Първо, пресъздадох формулата на Ленг за оригиналния еликсир. Това е формулата, чието единствено оцеляло копие брат ми смяташе, че е изгорил. Той бъркаше: имаше и друго. Намерих го. Отне ми повече време, отколкото ми се ще да призная, въпреки че отлично познавам тази къща, но аз успях. Направих го за теб. След това вече можех да синтезирам, да синтезирам безупречно тази формула, така че нейното производство да не изисква постоянни човешки жертви. Давам ти я, скъпа моя.
Настъпи кратко мълчание. Главата й отново се замая: това беше твърде много, дори прекалено. Чувстваше се съкрушена, едва се държеше на краката си. Огледа се скришом наоколо, за да намери място за сядане, но после си спомни кой стои пред нея. С голямо усилие на волята съсредоточи отново вниманието си върху него.
— Разбира се, за да постигна това, имах нужда от лаборатории, учени и пари. Но работата е свършена. Притежавам новата синтетична формула. Няма да остарееш преждевременно. Няма да чувстваш как разумът ти се изнизва по терлички в забвение. След кратък курс на лечение с моя еликсир твоята физиология ще се стабилизира. Ще можеш да изживееш остатъка от живота си без преждевременно влошаване. Двамата ще остареем нормално и заедно. Единственото, което искам от теб, е едно „да“.
Но Констънс не отговори.
Докато я гледаше, по лицето на Диоген се изписа нова настойчивост, сякаш след като каза всичко това, се страхуваше, че тя ще откаже. Гласът му се усили:
— Какъв ще е животът ти в тази огромна сграда без моя брат? Дори когато излезеш от самоналожената изолация, каква компания мислиш, че могат да ти бъдат в течение на годините Проктър и госпожа Траск? Ще ти помогнат ли в самотния упадък, който ти е отредено да изстрадаш… без да си виновна за това?
Той замълча. Ако казаното от него беше вярно, Констънс можеше да си представи резултата съвсем ясно: пустиня от скука и досада. Седене в сумрака на библиотеката, сменяйки книгите с клавесина, докато доброжелателният Проктър пази на вратата, а госпожа Траск поднася своята преварена паста. Нямаше да е по-различно от това да присъства на собственото си бдение. Мисълта за възможната загуба на умствените й способности беше повече, отколкото можеше да понесе.
— Всички тези години – каза Диоген, сякаш беше прочел нейните мисли – ти прекара под опекунството на моя прачичо Ленг. – Колко жалко е човек да види такъв мощен интелект, такава дълбока начетеност да се сбогуват тихо завинаги.
Той зачака, гледайки я настойчиво, сякаш искаше да я накара да говори. Но тя запази мълчание.
Най-накрая той въздъхна.
— Съжалявам. Трябва да знаеш, че вече рискувах много за теб. Никога не бих ти наложил насила някакъв избор. Щом курсът на лечение завърши и се окаже, че не си напълно щастлива с мен на Халсиън, няма да ти попреча да си тръгнеш. Вярвам и знам, че там ни чака хубав и щастлив живот. Но ако не можеш да преодолееш моите ужасни простъпки и своята омраза, ако не повярваш, че любов като моята може да промени човек… ще трябва да го приема.