![Царицата на Палмира [Златните вериги] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/4/caricata-na-palmira-zlatnite-verigi-download.jpg)
Царицата на Палмира [Златните вериги]
- Автор: Даниел Антоан Б.
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Царицата на Палмира [Златните вериги]». Краткое содержание книги:
Обаче болката от изнасилването не изчезваше. Все така пронизваща и ужасяваща като през първия ден. Сега я превземаше цялата.
Ашему имаше право. Това щеше да я убие…
Толкова по-добре. Лъжите трябваше да спрат. Щеше да настане безкрайно спокойствие, щеше да се избави от мъката, която я изяждаше.
Тя трябваше да издържи до раждането на детето на Всепрославения.
После Алат щеше да умре, окъпана в слава.
Може би, ако съществуваше другият свят, който боговете обещаваха, тя щеше да открие Шаваад.
Единствено тази мисъл й вдъхваше смелостта да понесе наказанието, което боговете й налагаха. Време беше смъртта да я отведе при любимия й. За да се свърже най-после, отново чиста и без срама от лъжата, с единствения мъж, който беше докоснал сърцето й. Онзи, който вече я чакаше в света на живите богове.
* * *
Те бяха трийсетина и всички до един нямаха търпение да я видят.
Глъчката от разговорите им отекваше в изрисуваните греди и в еркерите на тавана. Тя замря отведнъж, когато се появи Зиновия, подпряна на рамото на робиня. В нея те забелязаха само красотата, подсилена от широката рокля с изтъкани със злато и корали краища, както и издутия от обещанието за нов живот корем. Но видяха погледа й – толкова суров, че сведоха очи, не можаха да му устоят. Помислиха, че това е погледът на Алат.
Всепрославения, облечен с туника от червена коприна, която напомняше за ранга му в империята, беше полуизлегнат на едно от канапетата за почивка. Гърдите му притискаха златни фалери с изображенията на боговете на Рим и Палмира. Дясната му китка беше стегната с кожена лента, на която се извиваше сребърна змия, захапала златен диск.
Той стана, заставяйки всеки да го последва, и посрещна съпругата си с щастливо лице, без да я изпуска от поглед, докато се приближаваше. Видя мъртвешки бледите й бузи, потта по челото й под диадемата, стиснатите пръсти на рамото на робинята, но не се издаде. Дори да беше помислил за раната, която я разяждаше, това не изтри усмивката от лицето му.
Той протегна ръце, за да се подпре Зиновия на тях. Всички забелязаха нежността, с която й помогна да се настани върху възглавниците на леглото си.
Без да изпуска ръката на Зиновия, сред тягостната, колкото от уважение, толкова и от любопитство, тишина, която ги притискаше, Всепрославения извиси глас:
— Аз, Оденат, син на Вабалат, син на Назор, сенатор на Рим, управител на велика Сирия, аз обявявам моята съпруга Зиновия за господарка и велик командор на Палмира. За войната, както и за мира, за справедливостта и за реда, за всяко нещо в Палмирското царство ще се обръщате към нея, както към мен. Нейните заповеди и желания ще бъдат мои.
Той помълча, докато обходи с поглед всеки от сътрапезниците си. Вдигна ръка, преплетена с тази на Зиновия, и подхвана отново с по-силен глас:
— Боговете са свидетели: ние сме Зиновия и Оденат, цар и царица, равни по длъжност и дълг. Да живее палмирската деспойна!
Всички в един глас – родоначалници и жреци, поздравиха:
— Да живее деспойна! Да живеят Оденат и Зиновия! Нека божията ръка ги закриля!
Тогава, сякаш запалени от един и същи пламък, навсякъде лумнаха жертвениците, димът от тамяна се издигна над двореца. Угощението по повод приношенията започна.
Робите сервираха и отсервираха. Врявата отново отекваше в тавана и стените на помещението. Тя едва хапна. Полагаше всички усилия лицето й да не я издаде. Ръката на Всепрославения продължаваше да държи нейната. Това беше знак. Той беше отгатнал, че тя бе изключително слаба. Несъмнено се беше досетил и за причината за това неразположение.
От време на време Зиновия усещаше тежестта на погледа на Нурбел. Той също се безпокоеше.
Тя успя да се усмихне, да каже няколко думи. Да се пошегува за бронята си, че на сарачите в Емеса ще им се наложи да я приспособят към големия й корем. Ето кое ще уплаши още повече персите на Шапур, когато тя се появи пред тях на следващата битка. Всички се засмяха високо и силно и започнаха да повтарят шегата. Пръстите на съпруга й притиснаха нежно нейните, като че с благодарност. С крайчето на очите си Зиновия отгатна одобрението на Нурбел.
После тя замълча за дълго, за да си поеме дъх. Болката достигаше до гърлото й, изкарваше сълзи в очите й и я заслепяваше.
* * *
Точно когато Зиновия щеше да поиска от Всепрославения разрешение да отидат да си починат – тя и детето, което носеше, в дъното на залата се чу гълчава.