Царицата на Палмира [Златните вериги]

Тя беше пристъпила напред сама, поднасяйки гърдите си от червена кожа на вражеския огън, като правилно беше отгатнала, че изобщо няма да има такъв. Портите се бяха отворили без бой. Легионери и нередовна войска бяха нахлули към нея. Смесвайки гласовете си с тези на палмирските стрелци, те бяха закрещели името на Алат. „Алат! Алат е с нас. Да живее Алат!”

Кльощавото тяло на Макриан беше изчезнало като по чудо. Той беше избягал, без да дочака тя да се изправи пред него. Тя, Зиновия, жена и съпруга на палмирския цар, тя беше станала богинята на легионите на империята, каквато беше и за воините на пустинята.

Жаждата, с която беше изпила тази слава, я направи безчувствена за кръвта, шурнала отново под бронята й.

Всепрославения, станал със съгласието на Рим управител и господар на цяла Сирия, я беше настанил във великолепен дворец от мрамор и злато. Дни наред тя беше получавала там почести и уверения във вярност. Там беше забравила, че е Зиновия. Беше повярвала в своята измислица и беше станала и за себе си онова, което другите виждаха в нея:

Алат, червената богиня! Умът й се беше изпразнил от неизбежните лъжи и лошите спомени.

Тя беше сдържала обещанието си. Беше победила персиеца Шапур. Самият Рим подвиваше крак пред Оденат и неговата съпруга. Съпруга, която не приличаше на никоя друга. Съпруга, която не се страхуваше нито от кръвта, нито от смъртта и която не отстъпваше по нищо на най-великите воини.

Дали изобщо си беше помисляла; когато обещаваше слава на Оденат, че ще успее да изпълни толкова много? Вече не знаеше. Всичко това беше толкова невероятно, че силата, която я носеше, сякаш вече не й принадлежеше. Изтощението и объркването, подсилвани от подновената треска, я накараха да мисли, че може би в крайна сметка могъщият пустинен бог Ваалшамин наистина бдеше над нея.

Обаче, докато коремът на Дина се закръгляше, а възглавниците върху нейния се увеличаваха, раната от Сисогодон не се затваряше.

Все по-често й се налагаше да стиска зъби от болка, която беше толкова силна, че спираше дъха й. Вцепенена, мъртвешки бледа, тя настояваше да си почине като бременна жена.

С всеки изминат ден ставаше по-зле. И днес болката вече не спираше нито за миг. Треската туптеше в нейните слепоочия, опустошаваше гърдите. Нощите й, накъсани от болката, се изпълваха с кошмари, които беше смятала за изчезнали. Будуванията й потъваха в погребани спомени, в които я задушаваше цялата мъка, стояща в основата на манията й за слава.

О, тя вече не си представяше, че е богиня. Беше си просто Зиновия. Онази, която беше изгубила Шаваад и невинността си в руините на Дура Еуропос. Нейната гнояща рана беше наказанието на боговете. Тя беше пожелала да си поиграе с тях. Тя ги беше пренебрегнала. Беше използвала силата и името на Ваалшамин, за да удовлетвори яростта си, желанието за отмъщение и за смърт, които изнасилвачите от Дура Еуропос бяха скрили между бедрата й.