Хюрем. Московската наложница

Александра избута Мерзука, която се опитваше да спаси повереното ѝ, и се изправи срещу черната физиономия.

— Не я пипай!

От етажите се откъснаха смаяни викове, изпълнени със страх. Черният мъж се изуми и замръзна с протегната ръка.

— Какво каза?

— Казах да не пипаш. Торбата е моя.

Александра очакваше черната ръка да замахне и пръчката да заплющи, подпалвайки различни места по тялото ѝ. Очите им се срещнаха. Тя устоя на продължителния поглед, в който горяха пламъците на Ада, безстрашно и дори леко предизвикателно. После затвори очи в очакване на пръчката.

Но не се случи нищо подобно. Мъжът огледа изправеното пред него момиче и се надигна бавно.

— Добре, така да бъде. Обаче торбата да не ми се мярка пред очите.

Александра отвори очи, слисана. Мъжът и момчето с него се бяха отправили към вратата. Черното лице се обърна и погледна Александра.

— За днес ти стига толкова. Но с теб отново ще си поговорим. Има още много неща, които трябва да направиш.

Обърна се отново и продължи, но в този момент момичето зададе въпрос, който той изобщо не очакваше:

— Ти кой си?

Гласът ѝ изплющя в каменния под досущ като неговия преди малко, когато ѝ беше задал същия въпрос. Бърборенето на уплашените жени достигна до ушите на Александра.

Мъжът се закова на място. Момчето до него се обърна и погледна Александра, сякаш я питаше: „Защо направи това?“.

Черният исполин отговори на въпроса, без повече да се обърне и да я погледне.

— Наричат ме Чухадар[37] ага, московска наложнице. Попитай и ще ти разкажат кой съм.

Направи една крачка и погледна през рамо.

— И бездруго скоро ще се опознаем много добре.

Тръгна си и остави Александра и Мерзука насред закрития каменен двор на харема, обградени от погледите на десетките жени — някои подигравателни, други състрадателни, а трети завистливи.

Александра, която тръгна на път с думите:,Чакай ме, Сюлейман. Идвам, за да споделя твоята корона и трон!“, влезе в харема на султан Сюлейман по този начин.

Обидно, съкрушаващо, унизително и болезнено.

Тя бавно приседна до Мерзука, която трепереше като лист и не можеше да стане от земята. Погали косите на спътницата си по съдба. Сякаш не тя беше момичето, в чието сърце се бе настанила болката от ударите на пръчката. Изправи се и решително тръгна към мангала, където двете момичета се опитваха да сварят липов чай. Водата беше извряла, понеже щом чуха гласа на Чухадар ага, от страх двете бяха зарязали джезвето и бяха изтичали вътре. Но няколко листенца с пъпки бяха попаднали по дървените въглища и сега из целия двор се носеше слаба миризма, сгряваща душата на човек. Изведнъж уханието на билката разсея плашещата атмосфера в харема, която преди малко извика у нея чувството, че се намира в затвор. Винаги, когато ѝ замиришеше на липа, Александра се сещаше за дома си. Ето че сега нейният дом беше тук. Вдигна глава и огледа етажите, които обграждаха от четирите страни двора с каменния под. В отделенията бяха запалили лампи, кандила и свещи. Няколко женски глави бързо се скриха навътре. Александра и Мерзука поседнаха до мангала. Александра придърпа в скута си торбата с чеиза. Каза си ядосано: