Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Хъзър Реис извърна глава към падишаха. Погледът му като че ли търсеше разрешение. Сетне се обърна, пристъпи към Михримах и се и изправи точно пред нея.

– Героизмът извира от величието на османската държава.

Гласът на Реис омайваше Михримах. Мина й през ум: „Бих го слушали по цели нощи, чак до сутринта!“

– Нашият господар падишахът разпалва сърцата на моряците, той е славата и мощта на държавата. Като видяха каква област подари преселеният в райските селения отец, нашият господар и ваш дядо Явуз султан Селим хан на моя по-голям брат, героя Оруч Реис, неверниците тръгнаха да търсят дупка насред морето, където да се скрият.

В три изречения Реис обрисува пред очите й цяла батална сцена. Мижеше да се закълне, че виждаше като наяве морето с врязаните един в друг кораби, сражаващите се с голи саби воини, прозиращите през дима алени и зелени знамена с полумесеца и звездата, паниката сред вражеския строй. Червената брада още стоеше прав пред нея. Не знаеше дали е редно, но реши да постъпи както й подсказваше вътрешният подтик. Тупна няколко пъти с ръка върху дивана – пат-пат!, – направи му жест да седне. И майка й правеше същото, ако искаше да покани някого до нея.

Хъзър Реис пак потърси с поглед падишаха за съгласие. Когато видя как дъщеря му постъпи с маниера на зряла султанка, сърцето на Сюлейман се изпълни с гордост. Тя се държеше така, сякаш беше живяла с години само между султанки и принцеси. Толкова величествено, почтително, достойно, а в същото време и толкова непринудено. Невероятно красива. Усмихна се под мустак на Хъзър Реис и с това му даде знак, че позволява да седне до дъщеря му.

Възрастният мъж приседна бавно.

Душа даваше да се обърне и да погледне отблизо лицето на този човек, но така и не вдигна очи от положените си върху коленете ръце, Такова поведение трябваше да спазва.

– И капитаните ли са моряци?

– Да, принцесо. Моряци са.

– Щом е така, значи и вие ходите по морето?

Реис се изуми. А султан Сюлейман се разсмя оттам, където седеше. Когато заговориха за пръв път за корабите и за моретата, Михримах го беше попитала пак по същия начин: „Моряците ходят ли по морските вълни?“.

– Простете, принцесо! – промълви Хъзър Реис. – Не ви разбрах.

„Какво има за разбиране!“ – измърмори си наум Михримах. Есма не й ли беше казала: „Моряците ходят по морските вълни“? Щом е моряк, значи няма как и той да не го прави.

– Казват, че моряците ходели по вълните.

– Но вие като че ли не вярвате на това?

– Трудно е за вярване! Как може да се ходи по морските вълни?

Усети, че Реис се обърна и се загледа в нея. „Дали и аз да не се обърна към него?“ – поколеба се тя. Колко глупаво беше да седят така един до друг и да не гледа него, а някъде напред. Реши и се обърна. Срещнаха погледи. За пръв път Михримах се взря изпитателно в очите му. И в тези черни, с вече избледняващи лилави оттенъци очи тя видя разбунени вълни. Огромни, огромни талази, които се нахвърляха едни върху други, обвити в бяла пяна.