Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Добре! – с нетърпение го прекъсна Михримах. – Какво правят, като го чуят? Моряците?

– Запушват си ушите да не го чуват. За да заглушат омайния глас, пеят моряшки песни, всички заедно, в един глас. Или надават бойни викове. А някои направо полудяват. – Реис замълча за миг, после продължи шепнешком: – Други отвръщат „Идвам!“ и се хвърлят в морето.

– И могат ли поне да открият кой надава този зов?

Хъзър Реис вдигна рамене, сякаш искаше да каже „Не знам“, на Михримах й се стори страшно. Не посмя да сподели каква мисъл я сполетя.

– Онези, които шепнат с гласа на вълните, грабват моряците и ги завличат някъде. Повече никой не ги вижда.

– Кои са те?

Хъзър Реис усети, че девойчето слуша неговия разказ като че ли е приказка. В тона й сега прозираше явно удоволствие.

– Отдавна живелите моряци, принцесо, тоест прапрадедите на прадедите на дедите на днешните моряци, са ги наричали сирени. Те били дъщери на морето и омагьосвали хората. Криели се сред вълните и отвличали моряците, онези моряци, които са отплували надалече от своите любими. Никой, освен рибарите, не вярва на това. Излезели ли в открито море, и те чували този зов, като шепот, така казват. Може би животът с цели месеци и години в безбрежната морска шир е причината човек да чува като слухови халюцинации някакви божествени гласове. Кой знае?

Михримах беше останала без дъх.

– И вие ли чухте зова на сирените? – едва промълви тя.

До този момент султан Сюлейман беше седял безмълвно и затова сега смехът му разпиля за миг обгърналата ги приказна атмосфера. Падишахът стана от мястото си и като продължи да се залива в смях, пристъпи към Михримах и я погали по косата.

– Най-добре да ви оставя двамата насаме. Хъзър Реис е толкова обаятелен в разказването на разни истории, колкото е ненадминат и в мореплаването.

И когато падишахът се отправи към вратата, капитанът почтително стана на крака. Михримах го последва. И двамата го уважиха с поздрав.

– Господарю! – обади се Хъзър съвсем кротко. – Онова, което преживяваме в морето, въобще не са измислени истории. Ние вярваме само на видяното и чутото, но не и на преразказаните неща.

Сюлейман усети, че неговият герой, неговият управител на провинция, се е засегнал.

– Не исках да кажа това! – отвърна и за да му смекчи сърцето, положи длан на рамото му. – Ти продължавай да разказваш на моята красива принцеса истории за кораби, за морски пътешествия, за битки, така й ги разказвай, че познанията й да прехвърлят и границите на хоризонта.