Фурията на курсора

Тави прибра лещата и промърмори:

— Последна възможност да хапна. Грахус ще ме вкара на колене в тоалетните веднага щом разбере, че вече не се грижа за теб.

— Това е бляскавият офицерски живот — отговори Макс. После се обърна, за да се отправи внушително към трапезарията, но загуби равновесие и залитна.

Тави веднага се озова до него, успявайки да го подхване.

— Ей. По-полека, Макс. Животът ти беше на косъм.

— С мен всичко ще е наред — изпъшка Макс. Поклати глава, възстанови равновесието си и продължи да крачи. — Ще се оправя.

— Ще се оправиш — съгласи се Тави. И добави малко по-тихо. — Тя не е по-умна, отколкото всеки един от нас, Макс. Може да бъде победена.

Макс наведе глава настрани и го погледна напрегнато и преценяващо.

— Уф, врани — каза накрая, — щом ти си способен на това, колко трудно може да бъде?

— Трябва да престана да те подстрекавам — въздъхна Тави. — Ще те държа под око. И заедно ще измислим нещо.

Направиха още няколко крачки, преди Макс тихо да каже:

— Или тя просто ще ни убие и двамата.

— Ще се заема с това сам, ако не си готов — изсумтя Тави.

Веждите на Макс литнаха нагоре. После той поклати глава и юмруците му удариха по раменете на Тави, карайки стоманата тихо да зазвъни.

— Никога няма да ме оставиш да си живея нормално — каза накрая.

— Дяволски вярно — няма да те оставя — отвърна Тави. — А сега хайде да вървим да ядем.

Той тръгна до приятеля си, готов да го подкрепи, ако внезапно отново загуби равновесие.

Тави трепна, когато с крайчеца на окото си улови погледа на лейди Антилус, която ги наблюдаваше от лагера и се опитваше да го прави незабелязано.

Това беше твърд, спокоен, внимателен поглед на гладна котка, но този път той разбра, че наблюдават не Макс, а него.