Зад маската на дявола
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 9545289368
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Зад маската на дявола». Краткое содержание книги:
Трябваше да отиде в Северната кула, да събуди Никифор и да го разпита. Достатъчно дълго си бе играл на добър и изпълнителен. Беше сигурен, че свещеникът знае какво става. Там някъде назад в сенките се криеше ключът, който ще разреши загадките.
Пред вратата на кулата нямаше нито един войник. Никой не пазеше и по стълбите.
Изненадан, Климент хукна към върха, викайки Бранко и стражата. Не получи отговор. Задъхан и с разтуптяно сърце, писарят стигна до последната площадка. Вратата на килията зееше празна. От свещеника нямаше и следа.
Защо нямаше войници? Къде бе изчезнал Никифор? Какво се бе случило през времето, в което бе отсъствал?
Климент се обърна и затича обратно. Може би Дукум, Бранко или някой друг бяха преместили Никифор на още по-сигурно място.
Но къде? Северната кула бе отлично защитена.
Хрумна му, че някой бе викнал свещеника да го разпита лично. Това се стори на писаря единственото логично обяснение.
„Дукум!“, помисли той и се затича към неговия кабинет.
Но кавханът го нямаше. Беше излязъл внезапно заедно с чигата Бранко, разбра Климент от един от войниците, пазещи пред вратата на великия боил. Къде са отишли, стражът не знаеше.
- Защо са излезли? - попита объркано писарят. - Случило ли се е нещо?
- Разбира се! - отговори войникът. - Някой е убил затворения в кулата. Стана голяма разправия!
- Убит? - Климент почувства как краката му се подкосяват и се облегна на стената. - Как така? Там беше пълно със стражи?
- Улучили са го със стрела през прозореца - обясни войникът. - Майсторски изстрел. Бранко влязъл да провери дали спи и го намерил мъртъв. Кавханът страшно се ядоса, като разбра какво е станало. Само да го бяхте чули как крещеше - важно добави стражът, обърна се и тръгна към другия край на тесния коридор.
„Стрела през прозореца?! Не бях помислил за това!“, каза си писарят и като пиян се залута из коридорите на двореца.
Какво щеше да прави сега? Дукум със сигурност щеше да е побеснял от гняв. Това далеч не бе най-лошото! Последната брънка, която можеше да го насочи към убиеца, бе откъсната. Какво щеше да прави сега? Откъде да тръгне? Накъде да продължи?
Олюлявайки се, Климент се блъскаше във високите колони и каменните стени, без да усеща острите им ръбове. Дрехата му се скъса на ръкава, по страните му се стичаше пот, която се смесваше с прахоляка и бързо засъхваше. Продължаваше да си мърмори като луд под носа. Хората, които го срещаха, със страх се отдръпваха далеч от него.
Накрая стигна до най-вътрешната част на двореца. Тук, ограден от красиви бели стени, украсени със злато, се намираше главният храм на Тангра. Сърцето на хана и всички български родове. Центърът на двореца. Центърът на Плиска. Центърът на държавата. Може би дори центърът на Вселената.
Писарят никога не бе идвал тук. Бавно мина през красиво обкованата с желязо врата и приседна на една от пейките в малкия парк около светилището. Не знаеше дали има право да е тук и да смущава покоя на властелина на небето и светкавицата - великия безлик бог Тангра, първообраз на всичко.
Краткият престой на пейката изпълни душата му с покой. Подобно спокойствие беше усещал и в християнските църкви, които посети в Константинопол.
„Дали е така, защото мястото е свещено и около него витаят боговете? - запита се писарят. - Или когато идват тук, хората стават или се правят, че са станали по-добри? Или мястото е пропито с молитвите на вярващите? Или просто е тихо, прохладно и приятно?“
„Все едно! Хубаво е да има места като това. Боговете, които ги обитават, едва ли знаят колко жертви им принасят хората, защитавайки един или друг от тях - помисли тъжно писарят. - Но градината е чудесна, пейката - удобна, водата на фонтана - успокояваща. Трябва да реша какво да правя - Климент въздъхна тежко. - Истината е, че се провалих! Провалих се с гръм и трясък! Не открих нищо! Само се щурах насам-натам, задавах въпроси и не свърших това, което трябваше да направя. Защо ли въобще се захванах с тази история? Исках да блесна, да се избавя от скуката, да направя впечатление. Ако бяха натоварили някой друг с разследването, може би свещениците щяха да са живи, а убиецът - отдавна заловен. Ще отида при Дукум и ще му кажа, че се отказвам. Ще му кажа, че не мога да се справя!“
Писарят стана и бавно тръгна към изхода. Намираше се в края на малкия парк, когато чу, че някой го вика. На стълбите пред храма бе застанал мъж, облечен с дълги бели дрехи, който му правеше знаци с ръка.