Зад маската на дявола

След като приключиха с храната, Кумер се изправи и запя весела песен. Качиха се отново на конете, подкачайки го за фалшивото изпълнение, и продължиха пътя си.

Малко след като бяха тръгнали отново, Климент неочаквано изпита усещането, че някой ги наблюдава. Спря и се огледа от гърба на кобилата. Слънцето отдавна бе изгряло, Плиска се бе стопила в далечината. Тримата конници стърчаха самотни в полето. Докъдето стигаше погледът, не се виждаше никой.

Въпреки това усещането не напускаше Климент. Той го сподели с двамата братя, които го възприеха на шега, но все пак започнаха да се оглеждат по-често. Не сваляха ръце от дръжките на мечовете си. Кубер извади своя лък и го постави със заредена стрела на седлото.

„За всеки случай!“, каза той, но опитът за шега не се получи. Разговорът естествено се прехвърли върху това кой би могъл да следи писаря. Климент разказа на придружителите си всичко, което знаеше за убитите свещеници. На няколко пъти братята се споглеждаха един друг и кимаха утвърдително с глава.

- Кой в каквото ще да вярва, но тези неща не са хубави. Не е редно хората да се избиват помежду си заради боговете, на които се кланят. Аз съм последовател на Тангра, но не бих се бил с някого заради това, че почита друг бог. Ако все пак реша, ще го направя честно - човек срещу човек, меч срещу меч - каза Кубер, след като Климент свърши разказа.

Брат му мрачно поклати глава в знак на съгласие. Първоначалното настроение се бе изпарило. Тримата яздеха мълчаливо, всеки погълнат от собствените мисли, и внимателно оглеждаха околността.

Постепенно гледката се промени. Полетата се смениха с нагънати хълмове, тук-там се виждаха малки горички. Планината идваше все по-близко. Стигнаха до тясна каменна клисура, покрай която растяха гъсти дървета, хвърлящи тъмни сенки върху тримата ездачи. Конете не харесаха мрачното място, неспокойно зацвилиха и почнаха да въртят глави.

„Идеално място за засада - помисли си Климент. - Ако някой ни следва, за да ни нападне, тук е идеално!“

- Добре ще е да минем по-бързо! От другата страна на клисурата има малък гарнизон с войници. Те ще дойдат с нас до Дръстър - обяви Кубер.

- Аз ще те водя - Кумер прокара коня си пред този на Климент и го хвана за юздите. - Ти просто се дръж за седлото и внимавай да не паднеш - нареди войникът и тримата бавно навлязоха между скалите.

Камъните на няколко пъти накараха кобилата да се подхлъзне и Климент рязко политаше в една или друга посока, а веднъж щеше да се претърколи назад през гърба на животното.

Това го спаси.

Стрелата, която трябваше да го уцели в гърба, само одраска ръката му и падна на земята. Несъзнаващ какво точно става, писарят се обърна към спътниците си.

Кумер нямаше късмет като него. С тъп звук между плешките му се заби стрела с дълго паче перо. От устните на войника бликна кръв, той се наклони напред, но не падна от коня, здраво задържан от стремената и седлото.

Усетила миризмата на кръв, кобилата на Климент наведе глава, запръхтя и препусна с всичка сила напред, без да следва командите на ездача. Писарят с неуспех се стремеше да спре животното, правейки отчаяни опити в същото време да извади меча си.