Зад маската на дявола
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 9545289368
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Зад маската на дявола». Краткое содержание книги:
- Праща ни Бранко. Аз съм Кубер, а това е Кумер. Братя сме - поясни първият войник.
- Конят ти, или по-скоро кобилата ти, е спокойна и добра. Върху нея ще се чувстваш като в кревата си - добави Кумер. - Качвай се спокойно, аз ще държа юздите. Ако трябва, подпри се на мен. Не се притеснявай за нищо. От този момент нататък си под наша закрила.
- Със сигурност ще ми трябва - измърмори Климент и сложи крак в едно от стремената.
Качването бе лесно. Язденето също не представляваше проблем. Кобилата бе доверчиво животно, с голям плосък гръб. След като преминаха рова, ограждащ Външния град на Плиска, Климент рискува да я удари леко с пети и тримата конници се понесоха в галоп.
Пътуването бе приятно. Кубер и Кумер се оказаха забавни събеседници, които, почувствали веднъж, че писарят няма да се прави на важен, му разказаха забавни казармени истории и случки. Климент от своя страна ги позабавлява с разкази от времето, когато бе учил в Магнаурската школа, и със солени шеги от стаята на писарите.
След около час и половина Кумер обяви почивка, скочи от коня и извади от дисагите хляб, сирене, осолено месо и маслини.
- Бяхме я приготвили за себе си, но нямаме нищо против да споделим закуската с теб - каза той, докато брат му кимаше уверено.
Разделиха си продуктите, насядаха на земята и започнаха да закусват под лъчите на изгряващото слънце. Климент никога не се бе чувствал толкова спокоен и доволен. Искаше му се да заплаче от радост и някакво непознато облекчение, но не преставаше да се усмихва, загледан в своите спътници.
След като приключиха с храната, Кумер се изправи и запя весела песен. Качиха се отново на конете, подкачайки го за фалшивото изпълнение, и продължиха пътя си.
Малко след като бяха тръгнали отново, Климент неочаквано изпита усещането, че някой ги наблюдава. Спря и се огледа от гърба на кобилата. Слънцето отдавна бе изгряло, Плиска се бе стопила в далечината. Тримата конници стърчаха самотни в полето. Докъдето стигаше погледът, не се виждаше никой.
Въпреки това усещането не напускаше Климент. Той го сподели с двамата братя, които го възприеха на шега, но все пак започнаха да се оглеждат по-често. Не сваляха ръце от дръжките на мечовете си. Кубер извади своя лък и го постави със заредена стрела на седлото.
„За всеки случай!“, каза той, но опитът за шега не се получи. Разговорът естествено се прехвърли върху това кой би могъл да следи писаря. Климент разказа на придружителите си всичко, което знаеше за убитите свещеници. На няколко пъти братята се споглеждаха един друг и кимаха утвърдително с глава.
- Кой в каквото ще да вярва, но тези неща не са хубави. Не е редно хората да се избиват помежду си заради боговете, на които се кланят. Аз съм последовател на Тангра, но не бих се бил с някого заради това, че почита друг бог. Ако все пак реша, ще го направя честно - човек срещу човек, меч срещу меч - каза Кубер, след като Климент свърши разказа.
Брат му мрачно поклати глава в знак на съгласие. Първоначалното настроение се бе изпарило. Тримата яздеха мълчаливо, всеки погълнат от собствените мисли, и внимателно оглеждаха околността.
Постепенно гледката се промени. Полетата се смениха с нагънати хълмове, тук-там се виждаха малки горички. Планината идваше все по-близко. Стигнаха до тясна каменна клисура, покрай която растяха гъсти дървета, хвърлящи тъмни сенки върху тримата ездачи. Конете не харесаха мрачното място, неспокойно зацвилиха и почнаха да въртят глави.
„Идеално място за засада - помисли си Климент. - Ако някой ни следва, за да ни нападне, тук е идеално!“
- Добре ще е да минем по-бързо! От другата страна на клисурата има малък гарнизон с войници. Те ще дойдат с нас до Дръстър - обяви Кубер.
- Аз ще те водя - Кумер прокара коня си пред този на Климент и го хвана за юздите. - Ти просто се дръж за седлото и внимавай да не паднеш - нареди войникът и тримата бавно навлязоха между скалите.
Камъните на няколко пъти накараха кобилата да се подхлъзне и Климент рязко политаше в една или друга посока, а веднъж щеше да се претърколи назад през гърба на животното.
Това го спаси.
Стрелата, която трябваше да го уцели в гърба, само одраска ръката му и падна на земята. Несъзнаващ какво точно става, писарят се обърна към спътниците си.
Кумер нямаше късмет като него. С тъп звук между плешките му се заби стрела с дълго паче перо. От устните на войника бликна кръв, той се наклони напред, но не падна от коня, здраво задържан от стремената и седлото.
Усетила миризмата на кръв, кобилата на Климент наведе глава, запръхтя и препусна с всичка сила напред, без да следва командите на ездача. Писарят с неуспех се стремеше да спре животното, правейки отчаяни опити в същото време да извади меча си.