Зад маската на дявола
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 9545289368
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Зад маската на дявола». Краткое содержание книги:
- Трябва да говоря с него! - Климент скочи на крака.
- Ще говориш! - извика Дукум, който вече с мъка сдържаше гнева си. - Ще говориш, и то веднага! Ханът е недоволен. Много недоволен! Иска да знае какво става? Кой избива поданиците му наляво и надясно, сякаш е някой бог. Аз също искам отговори, писарю! И то бързо! Искам да намериш убиеца и да ми го доведеш, за да мога да му отрежа главата.
Климент скочи на крака, поклони се сковано и излезе от стаята. Къде беше Никифор? В Западната кула! Намери пътя дотам лесно.
По посока на кулата непрекъснато сновяха войници, някъде в далечината се чуваше и високият глас на Бранко.
„Той обеща да ми помогне, а не направи нищо!“, помисли си писарят и внезапно изпита яд към чигата. Задмина го, без да се обади, и изкачи извитата стълба. Пръстенът на кавхана караше стражата да го пуска без никакви въпроси.
Климент се възхити от решението, което бе взел Дукум, пращайки Никифор точно тук. Никой не можеше да стигне до свещеника, освен ако нямаше крила. Дори и тогава щеше да му се наложи да се справи с дебелите решетки на единствения гледащ към небето прозорец.
Другият път беше през стражите, поставени много нагъсто и в пълно бойно снаряжение. Явно и Бранко също бе изпитал гнева на Дукум и не искаше да поема рискове.
Преди да влезе в стаята, приличаща повече на килия, Климент надзърна през процепа на вратата. Никифор седеше на леглото, обхванал главата си с ръце. Загърнат бе с широко избеляло пътническо наметало, на врата му бе провесена обикновена връв, на която имаше дървен кръст. До лявото си бедро бе оставил изваден кинжал, чието острие меко светеше.
Климент натисна дръжката и влезе в стаята. Свещеникът рязко скочи, грабна кинжала и опря гръб в стената.
Дишаше тежко и писарят видя зачервените му скули и подпухналите очи. Никифор беше красив мъж, с дълъг тънък нос и високо чело, но очите му гледаха безумно, косата му бе мазна, а ръцете му трепереха.
- Кой си ти? - попита свещеникът и изви гръб като котка.
- Спокойно! Спокойно! Аз съм Климент, писар от крепостта. Идвам да ти помогна - писарят протегна напред двете си ръце, за да види Никифор, че са празни. - Искам само да ти задам няколко въпроса - Климент придърпа трикрак стол и седна максимално далеч от свещника. Не искаше да го плаши.
- Да ми помогнеш?! Не можеш да ми помогнеш! Той ще ме намери! Той ще ме убие! Не искам да умра!
- Никой няма да умира! Тук си на сигурно място! Кажи ми кой ви преследва? Защо?
Никифор погледна невярващо писаря и седна отново на леглото. Цялото му тяло се тресеше.
- Ще умра! Знам го! Той ще дойде да ме вземе! Ще дойде да ме накаже за греховете!
- Кой? От кого се страхуваш?
- От него! От Сатаната! - свещеникът вдигна глава и започна да пищи.
Затиснал уши с ръце, Климент излезе от тясната килия. Нагоре по стълбите затичаха войници. Искаха да се уверят, че всичко е наред. Дотича и Бранко, който изпрати да доведат доктор.
- Какво му наговори, Клименте? - ядно попита той.
- Нищо особено. Просто го попитах кой се опитва да го убие - студено отвърна писарят.
Наложи се няколко войници да държат Никифор, докато го прегледат. Лечителят насила изля в гърлото му тъмна миришеща течност. Малко по-късно свещеникът заспа в леглото си.
- Преуморен е и изплашен до смърт. Дадох му малко настойка от мак. Ще се наспи и ще се почувства по-добре. Тогава ще може да го разпитате на спокойствие - обяви докторът и си тръгна.
Климент не знаеше какво да прави.
Крачеше напред-назад пред килията на Никифор и час по час поглеждаше през процепа с надеждата, че свещеникът се е събудил. Той обаче продължаваше да спи. Бранко постоя малко, хвърли загрижен поглед към Климент и си тръгна.
След като се убеди, че Никифор няма да се събуди скоро и е пазен достатъчно добре, писарят също слезе по стълбите. Беше разочарован и нетърпелив. Единственият човек, който най-вероятно знаеше отговора на загадката, не бе в състояние да каже нищо.
„Тогава ще си помогна сам!“, опита да се ободри Климент и тръгна към Южната порта на Вътрешния град. Бе решил да поговори отново с Картак.