Тайната на забранената книга [bg]

Баронс произнесе „немъртъв тъпак“ така, сякаш силно искаше Малусѐ да е мъртъв и не вярваше да е немъртъв.

— Не мислиш, че е вампир — казах с приглушен глас, докато избирахме пътя си от стая в стая, пълни със сякаш вкаменени хора, провиснали през кадифени дивани с ниски облегалки, припаднали на брокатени лежанки и проснати в различни етапи на събличането по пода. Търсехме входа към подземието, където едно смаяно услужливо готик-момиче с бадемови очи ни каза, че може да намерим „Господаря“. Опитвах се да не забелязвам ритмичните тласъци, пъшканията и стенанията, докато прескачах внимателно полуголи плетеници от хора.

Баронс се засмя кратко. Звукът беше кух, без хумор.

— Ако е, то този, който го е направил, трябва да бъде удавен в светена вода, зъбите му да бъдат извадени, да бъде кастриран, одран, забучен на кол и оставен да се пържи агонизиращо на слънцето. — Замълча за момент, после продължи: — Усещаш ли нещо, госпожице Лейн?

Не мислех, че има предвид смущение от това, което току-що бях прескочила, затова поклатих глава.

Подминахме още половин дузина Ънсийли, докато намерим подземието. Смесени с белокожите, продупчени и оковани готик-младежи с черни нокти и черни устни, хвърляйки подобно ноар обаяние, мрачните Фае правеха неща с неволните си жертви, които отказвах да видя. Не видях никое толкова ужасяващо, колкото Сивия мъж или Многоустото нещо, но започвах да осъзнавам, че няма такова нещо като привлекателно Ънсийли.

— Не е вярно — каза Баронс, когато го коментирах. — Кралското семейство Ънсийли, принцовете и принцесите от четирите династии са също толкова нечовешки привлекателни, колкото Сийли. Всъщност е буквално невъзможно да ги различиш едни от други.