Ноктите на Помирителя [bg]

Скрих отново Ноктите и се изправих. Исках за момент да остана сам и да обмисля видяното. Затова тръгнах към центъра на подземието. Мястото вчера ми се бе сторило доста странно, когато всички бяха будни и се движеха. Сега продължаваше да изглежда така. Мръсно, запуснато огромно подземие, осеяно с чудати чупки, смазано от нисък таван. Надявайки се, че движението ще активизира мисълта ми (както обикновено ставаше), реших да се разходя по цялата дължина и ширина на подземието. Вървях възможно най-тихо, за да не събудя все още спящите хора.

Не бях изминал и четирийсет стъпки, когато съгледах нещо, което изобщо не бе на мястото си сред опърпаните хора и отвратителните, вмирисани сламеници. То се оказа женски шал от някаква изящна мека материя с цвят на праскова. Не мога да опиша аромата, който се излъчваше от него, защото бе несравним с никое цвете или плод, който расте на Ърт, но беше нещо прекрасно.

Сгъвах красивия шал с намерението да го прибера в торбичката на колана си, когато чух детски глас:

— Това носи лош късмет. Не знаеш ли?

Огледах се наоколо, а след това надолу и видях малко момиченце с бледо лице и блестящи, прекалено големи очи.

— За какъв лош късмет говориш, господарке? — попитах аз.

— Да прибираш намерени неща. Собствениците им винаги се връщат, за да си ги приберат. А ти защо си облечен в тези черни дрехи?

— Те са с цвят, по-тъмен и от черното. Подай ми ръката си и ще ти покажа. Сега виждаш ли? Когато прокарам плаща си покрай нея, тя сякаш изчезва.

Нейната иначе малка глава изглеждаше голяма за тесните й рамене. Тя кимна сериозно.

— Гробарите носят черно. Ти хора ли погребваш? Когато навигаторът умря, всички носеха черни дрехи. Виждал ли си някой да бъде съпровождан в последния си път по този начин?

Приклекнах, за да виждам по-добре сериозното детско лице.

— Никой не носи на погребения дрехи като тези на моето братство, господарке. Това в повечето случаи ще означава да се опетни паметта на покойника. Ето сега, този шал. Виждаш ли колко е красив? Това ли наричаш „намерена вещ“?

Момиченцето кимна.

— Камшиците ги изхвърлят, защото те могат да се върнат и да си ги потърсят. — Очите й вече не бяха приковани в моите. Тя гледаше към белега, който преминаваше през дясната ми буза.

Аз го докоснах и попитах:

— Това са те, нали? Наричате оръжията им камшици? Кои са всъщност те? Видях някакво ужасно зелено лице.

— Аз също — отвърна момиченцето със звънлив смях.

— Мислех си, че този път ще ме изяде.

— Не ми изглеждаш много изплашена.

— Мама казва, че нещата, които виждаш в тъмното, не са истински. Почти всеки път те са различни. Само камшиците могат да ти причинят болка. Затова тя ме слага между себе си и стената. А ето твоят приятел се събужда. Защо гледаш толкова смешно?

(Спомних си как се бях смял с трима млади мъже и две жени на моята възраст. Гилбърт ми подаде камшик с тежка дръжка и преплетени медни нишки. Лолиан приготвяше огнената птица, която щяхме да завъртим на дълго парче корда.)