Драконите на сломеното слънце [bg]

— Все още не виждаш, понеже очите ти не са се отворили напълно — каза Мина. — Донеси ми малко вода, за да се измия и намери някаква дреха, с която да почистя кръвта. Не се плаши. Ще бъда в състояние както да яздя, така и да се бия.

— Но защо не се излекуваш сама? — предложи Галдар, като едновременно с това я изпитваше, в надеждата си да види още едно чудо. — Излекувай се, както излекува мен.

Очите с цвят на кехлибар уловиха първите лъчи на зората. Тъкмо започваше да се развиделява. Стоеше загледана в изгрева и в същия миг минотавърът си помисли, че може би точно сега Мина виждаше и залеза.

— Стотици ще издъхнат в ужасни мъки — каза тихо тя. — Болката, която понасям, е в тяхно име. Принасям тази болка в дар на своя бог. Разбуди хората, Галдар. Време е.

Минотавърът очакваше повече от половината мъже да заминат, както бяха заплашвали предната вечер. Когато обаче се върна в лагера, откри, че рицарите са наставали и оживено разговарят за големите подвизи, които ги очакват през настъпващия ден. Духът им беше приповдигнат и във въздуха се носеше нетърпеливо очакване. Всички разказваха за странните сънища, които са имали.

Мина се появи малко по-късно, понесла с окървавените си ръце щита и бойния чук. Галдар я наблюдаваше загрижено. Упражненията и усилената езда от предния ден я бяха изтощили. Застанала в средата на пътя, изолирана, самотна, тя изглеждаше крехка и смъртна като всички останали. Главата й бе сведена, а раменете й бяха отпуснати. Навярно болката в ръцете й беше нетърпима. Мускулите й сигурно се бяха превърнали в обтегнати въжета. Внезапно Мина въздъхна, вдигна очи към небето, сякаш безмълвно отправяше въпрос дали наистина има силата да продължи.

Щом я забелязаха, рицарите вдигнаха мечове над глави и започнаха да ги удрят в щитовете си за поздрав.

— Мина! Мина! — повтаряха унесено, а виковете им се отразяваха в околните планински склонове и се връщаха назад като ясния звук на бойна тръба.

Мина вдигна глава. Поздравите бяха като вино за отпадналия й дух. Устните й се разтвориха и тя отпи. Отпадналостта се свлече от гърба й като непотребна дрипа. Бронята й заблестя в червено под зловещите лъчи на изгряващото слънце.

— По конете! Днес ще срещнем славата — произнесе тя. Рицарите избухнаха в радостни възгласи.

Тленен Огън се приближи по даден от нея знак. Тя се метна на седлото и улови юздите му с разкървавените си ръце. Чак тогава, докато заемаше мястото си до стремената на коня, Галдар забеляза, че Мина носи сребърен медальон около шията си. Огледа го по-внимателно, за да види какво е изписано върху него.

Медальонът беше празен. Чисто сребро. Без никакви означения.

Странно. Защо й беше да носи празен медальон? Така и не му се удаде да попита, понеже в същия момент Водачката смушка коня си в хълбоците.