Нощният ловец [bg]

След като нещата стояха така, отделих няколко минути да се пооправя. Свих обратно към Коконът Гроув и паркирах от другата страна на моста, над плавателния канал. Под мен течеше хубава дълбока вода. Извадих няколко големи корала от корените на крайбрежните дървета, натъпках ги в чантата, в която бяха и ръкавиците, тиксото и ножът, и хвърлих всичко в средата на канала.

Спрях и на още едно място — при малкия тъмен парк недалеч от дома на Рита — и старателно се измих. Трябваше да съм чист и представителен. Събитието, при което една разярена жена ще ми крещи, можеше да бъде третирано като полуофициално.

Можете ли да си представите изненадата ми, когато след няколко минути позвъних, а тя, вместо да отвори широко и да започне да хвърля по мен каквото й попадне и да сипе обиди, бавно и предпазливо открехна вратата, сякаш не беше съвсем сигурна какво я чака отвън. Е, като се има предвид, че отвън чаках аз, показа рядко здравомислие.

— Декстър? — Гласът й прозвуча меко, свенливо, сякаш не беше сигурна дали ще отговоря положително, или не. — Аз… мислех, че няма да дойдеш.

— И въпреки това съм тук — казах възпитано.

Тя замълча за доста време, което ми се стори нормално. Накрая пооткрехна вратата още малко и каза:

— Би ли… влязъл? Моля.

А ако несигурният й заекващ глас, с какъвто не я бях чувал да говори никога, беше изненада за мен, представете си изумлението ми, когато я видях с какво е облечена. Мисля, че на това нещо му викат пеньоар. Наистина си беше неглиже, поне що се отнася до количеството тъкан, вложено в изработката му. Както и да се казваше, тя несъмнено го носеше. И въпреки че идеята ми се стори крайно смущаваща, повярвах, че е заради мен.

— Моля! — повтори тя.

Беше малко прекалено. Всъщност какво се очакваше от мен? Разстроен бях заради неуспешния експеримент с Яворски, а и от недоволния от задната седалка. Един бърз поглед върху ситуацията като цяло показваше, че съм раздвоен между скъпата Деб и неизвестния, а сега от мен се очакваше да извърша и някакви човешки неща като… Всъщност какви? Тя несъмнено не можеше да иска… Странно обаче — защо не беше вбесена? Какво ставаше? И защо ми се случваше точно на мен?

— Изпратих децата у съседите — каза Рита и блъсна вратата с бедро.

Влязох.

Мога да опиша онова, което протече след това, по различни начини, но никой от тях не ми се струва подходящ. Тя отиде до дивана. Аз я последвах. Тя седна. Аз също. Изглеждаше притеснена и мачкаше пръстите на лявата си ръка с дясната. Изглежда, очакваше нещо, а понеже не бях сигурен точно какво, установих, че мисля за недовършената си работа с Яворски. Само да имах малко повече време! Какви неща можех да направя!