Артър & Джордж [bg]

Както казваше Ансън, Камбъл бе способен служител — усърден и здравомислещ. Нямаше предубеждения относно типичния престъпник; не беше склонен към прибързани теории или самоуверени изблици на интуиция. И все пак полето, където бе извършено престъплението, се намираше точно между мината и Уайърли. Ако се прокараше права линия от нивата до селото, първата къща по нея щеше да е домът на викария. Простата логика и мнението на полицейския началник настояваха за посещение.

— Някой наблюдавал ли е снощи дома на викария?

Полицай Джъд се представи и обясни твърде многословно какво отвратително време било снощи и как дъждът биел в очите му, което вероятно означаваше, че цяла нощ се е крил под някое дърво. Камбъл не очакваше полицаите да са лишени от човешки слабости. Но във всеки случай Джъд не бе видял никой да влиза или излиза; прозорците както винаги изгаснали точно в десет и половина. И все пак нощта беше ужасна, инспекторе…

Камбъл погледна часовника си — 7:15. Прати Маркю, който познаваше адвоката, да го задържи на гарата. Каза на Купър и Джъд да изчакат хирурга и да държат зяпачите на разстояние, после поведе Парсънс и останалите полицаи по най-прекия път към дома на викария. Трябваше да се промушат през два живи плета и да минат през подлеза под железопътната линия, но без затруднения стигнаха за по-малко от петнайсет минути. Доста преди осем часа Камбъл бе поставил по един полицай до всеки ъгъл на къщата, докато двамата с Парсънс блъскаха по вратата. Не ставаше дума само за двайсетте девойчета; имаше и заплаха Робинсън да бъде застрелян в главата с нечия пушка.

Прислужницата въведе двамата полицаи в кухнята, където съпругата и дъщерята на викария привършваха закуската си. Според Парсънс майката изглеждаше ужасена, а дъщерята — болнава.

— Бих желал да поговоря със сина ви Джордж.

Съпругата на викария беше слаба и крехка, с почти напълно побеляла коса. Говореше тихо, със силен шотландски акцент.

— Той вече тръгна за кантората. Хваща влака в седем и трийсет и девет. Работи като адвокат в Бърмингам.

— Знам това, госпожо. В такъв случай бих ви помолил да ми покажете дрехите му. Всички дрехи без изключение.

— Мод, иди да повикаш баща си.

С едва доловимо кимване Парсънс попита дали да последва момичето, но Камбъл му направи знак да остане. След минута-две се появи викарият — нисък, набит, светлокож мъж без нито една от чудатостите на своя син. С побеляла коса, но симпатичен за индус, помисли си Камбъл.

Инспекторът повтори молбата си.

— Длъжен съм да попитам каква е целта на разследването ви и дали имате заповед за обиск.

— Беше намерено миньорско пони — Камбъл се поколеба за миг заради присъстващите жени — в една близка нива… някой го е наранил.

— И вие подозирате моя син Джордж?

Майката прегърна дъщеря си през раменете.

— Да кажем, че би било много полезно, ако успеем да го изключим от кръга на заподозрените.

Пак старата лъжа, помисли си Камбъл, почти засрамен, че отново прибягва към нея.