Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Бавно кимнах. Не ми харесваше, но нямах и достатъчно основания да протестирам. Бях осъзнал, че ако Макгроу се опита да ме прецака, ще го убия. Щеше да се наложи, както му бях казал по-рано. Вече ме преследваха от якудза. Включването на ЦРУ в списъка не ми се струваше голяма работа.

— Спокойно — навярно прочел мислите ми, повтори резидентът. — Ще ти дам и втората папка.

Поколебах се дали да не му напомня какво ще се случи, ако не изпълни обещанието си, обаче разбрах, че такава продиктувана от егото ми постъпка ще е детинска. Нещо повече, тъй като той вече знаеше какво ще се случи, така само щях да притъпя силата на заплахата. Понеже кой ще си хаби думите да говори за нещо, което се разбира от само себе си?

Не проумях всичко това веднага, ала този момент бележеше огромна крачка в развитието ми. Себепознанието води до самоконтрол. Оставаше ми да извървя дълъг път, но все отнякъде трябва да се почне.

Отне ми известно време да открия кафенето — беше малко и със скромна табела, просто светещ надпис над витрината, гласящ „Café de l’ambre. Предлага се само кафе“. Кой знае защо, това ми хареса. Звучеше адски самоуверено, адски категорично. Все едно пращаха на майната му всеки, който иска да си поръча кекс или макиато.

В малкото непретенциозно заведение ме посрещна прохлада, поддържана с климатик. На старомодната каса вляво от мен седеше жена на средна възраст.

— Колко? — попита ме тя.

Отговорих, че съм сам. Тя се изправи и ме придружи до бара, който беше на няма и три метра. Отдясно имаше шест двуместни маси с пейка откъм стената и столове от отсрещната страна. Отляво се намираше Г-образният бар с десет столчета, най-далечните две, от които — до късото рамо на буквата. Масите бяха заети, но на бара имаше свободни места, включително предпоследното, където Макгроу беше оставил папката.

Седнах и се огледах. Навсякъде старо тъмно дърво: стените, таванът, самият бар. От всичко лъхаше на едно време. Зад бара имаше стара везна с кобилица, ръчна мелничка и сандък за лед — истински дървен сандък за лед, не хладилник. Въздухът беше наситен с разкошен аромат на кафе.

Върху сандъка работеше малък черно-бял телевизор. ЛДП обявяваше наследника на Озава — изненадващо млад наглед мъж, казваше се Гай Кавазаки. Зачудих се как е успял да пререди всички старци, дето трябваше да са били пред него на опашката. Може да му беше помогнал Макгроу — срещу обещанието Кавазаки да се впише в отбора по-добре от Озава. Един репортер протегна микрофон пред лицето му и новият сомукайчо заговори гладко и успокоително за наследството на своя предшественик. Никой не можел да се надява, че ще замени този велик човек, обаче Кавазаки скромно щял да се опита да го направи за благото на партията и народа. И така нататък.

Веднага усетих предвидливостта на Макгроу: повечето клиенти, които сядаха на бара, идваха сами. Последното столче естествено привличаше всеки, който не желаеше да седи между двама души. Ако има други свободни места, е малко странно да се настаниш до вече заето столче. С други думи, имаше статистическа вероятност това предпоследно място да е свободно по-често от другите. Макгроу можеше да използва и някоя от масите, но хората, които идват по двама, обикновено се задържат повече и ако мястото се окажеше заето, можеше да се наложи да чакам доста. Местата на бара се освобождават по-бързо. Няма гаранция, разбира се, обаче подходът на Макгроу предполагаше по-голяма вероятност всичко да мине гладко. Като се съсредоточиш върху детайлите и отчетеш различните фактори… Всичко това представляваше само предимство. Отново нещо, което познавах в бойна обстановка, но разбирах колко е важно да приспособя уменията си към градската среда. Макгроу беше скапаняк, обаче това не означаваше, че не мога да науча нещо от него.