![Рейн-сан: Гробище за спомени [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/5/8/rejn-san-grobishche-za-spomeni-bg-download.jpg)
Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (bg) #8
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-508-3
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]». Краткое содержание книги:
Изчаках, докато „маастаа“, собственикът, правеше кафе — строг наглед шейсетинагодишен мъж по риза и пуловер без ръкави, с гъста стоманеносива коса и сериозни очи зад големи очила. Кафеник нямаше. В „Кафе де Ламбър“ явно приготвяха само по една чаша. Наблюдавах го как изсипва смляното кафе в платнен филтър с телена рамка, поставя филтъра в медна каничка и бавно залива кафето с чайник, описвайки с ръката си кръг, наклонил глава настрани, за да гледа как се процежда вдигащата пара вода. Остави чайника, изчака водата да изтече, за кратко подгря каничката на открит огън, изсипа течността в порцеланова чаша и я постави върху вече чакащата чинийка пред клиента. После се приближи към мен.
Поздравих го с поклон.
— Омакасе де онегаи-шимасу. — „Ще пия каквото вие ми препоръчате“. Макгроу може и да разбираше от кафе, ала едва ли колкото този човек.
Собственикът кимна.
— Силно? По-слабо?
— Не разбирам от кафе, но искам да се науча. Каквото вие смятате, че ще ми хареса.
Той се вторачи в мен за миг, след това отново кимна, сложи на бара чинийка, обърна се към лавиците и плъзна поглед по стъклените буркани. След малко избра един и направи кафето ми по същия начин като за предишния клиент, само че този път първо смля зърната с ръчната мелничка. Накрая сложи чашата в чинийката.
— Това е бразилски бурбон от хиляда деветстотин петдесет и втора. Рядко и изтънчено кафе. Малко е по-скъпо, но ако не ви допадне, ще ми платите колкото за обикновено кафе.
— Не знаех, че има отлежало кафе. Мислех, че прясното е най-хубаво.
Собственикът тихо изсумтя.
— Кафето е като виното. Божолето не се оставя да отлежи, обаче да пиеш прясно бордо „Премиер Крю“ си е живо детеубийство. Някои кафета стават изключителни с времето. По-фини, по-благородни. Но трябва да знаеш какво да търсиш в зърната.
По онова време изобщо не разбирах от вино, затова реших да му се доверя. Вдигнах чашата и като си спомних, че трябва да обръщам внимание, за миг я задържах, усещайки топлината с дланите си, оставяйки ароматът да се понесе нагоре. Ухаеше невероятно — силно, ала хармонично, настойчиво, но не и агресивно. Доближих чашата още повече и тя ме възнагради с различен букет от аромати: може би лакта или карамел. Затворих очи и отпих глътчица. Беше разкошно: богато, но без горчивина, с намек за лактата, която обещаваше уханието.
Само кимнах в знак на благодарност — думите бяха излишни. Очевидно доволен, собственикът ми отговори по същия начин.
— Казвате, че не разбирате от кафе. Може би разбирате повече, отколкото си мислите.
— Наистина искам да се науча.
Той се поклони.
— Секигучи десу. — „Аз съм Секигучи“.
Поклоних се и аз.
— Ямада десу. — Реших, че е по-добре да не използвам истинското си име. Японската фамилия Ямада е като английските Смит и Джоунс.
— Заповядайте пак, Ямада-сан. С удоволствие ще въведа в тайните на кафето човек, който истински го оценява.
Приех с поклон комплимента. Секигучи отиде да обслужи друг клиент и аз продължих да се наслаждавам на кафето. Наистина беше изключително. Само като си помислех каква помия съм пил, след като в Токио има такива места…
След няколко минути се огледах. Хората си приказваха, четяха или безмълвно размишляваха за букета на кафето, което пиеха. Никой не ми обръщаше никакво внимание. Бръкнах под седалката, напипах залепения отдолу плик, откъснах го и го пъхнах в джоба си. Естествено, Макгроу го беше залепил точно в средата, сигурно за да сведе до минимум вероятността случайно да го открие някой, който се е хванал за ръба на столчето. Допих си чашата, благодарих на Секигучи и като го уверих, че ще дойда пак, излязох в лепкавата жега в Гинза.