Червената лястовица [bg]

В резидентурата тя беше коректна, резервирана, вършеше си работата бързо и добре, но с необичайна напрегнатост. На улицата Марта виждаше как очите на Доминика се стрелкат от лицата на хората към вратите, по тротоарите, през уличното платно, използвайки нормални движения, за да маскира постоянните си бегли погледи. Когато седяха заедно в някое кафе, тя виждаше в нея проблясък на доста задоволителна интуиция, лек нюанс на закачливост, сияйна усмивка. Опитната Марта веднага забеляза как Доминика почти несъзнателно използва красотата си — очи, усмивка, тяло — в общуването си. И когато разговаряха, тя разпознаваше кога момичето използва определени техники за водене на разговор и за извличане на информация.

Какво създание — мислеше си Марта, — при това, на оперативна работа! Красота, ум, конспиративна техника и пламенни сини очи. Очевидно беше, че тя има чувство за дълг, обича страната си, но имаше нещо друго под повърхността, подземен извор, който бълбукаше незабележимо. Гордост, гняв, неподчинение. И нещо друго, трудно за дефиниране, някаква скрита страна, склонност към бунт, недоволство, сякаш сама си търсеше белята. Марта се чудеше колко време ще мине, преди тази млада жена, с нейните проницателни очи и природни инстинкти, да осъзнае, че работата на центъра е показуха, нещо, което се прави само за ефект, за шоу. Резидент Волонтов беше краен пример за работна етика, от типа функционери, които бяха управлявали КГБ и Кремъл през последните седемдесет години. Те започнаха да се разхождат извън посолството в края на деня, спираха в някой местен бар за по чаша вино и греховно парче пай с хайвер, сметана и сирене. Говореха за семействата си, за Москва, за преживяванията си. Доминика не спомена Школата за лястовички. Марта се смееше и разсмиваше и нея, и

двете се разхождаха под ръка по тротоарите в края на вечерта.

Една нощ в бара, след като деликатно казаха на някакъв противен германец да ги остави на мира, Марта разказа на Доминика историята на живота си и кариерата си на лястовичка. Беше горда, че е служила на страната си, не мислеше за отвратителните години в КГБ. И ни най-малко не се срамуваше от това коя е била и какво е правила. Устните на Доминика затрепериха, тя погледна приятелката си и започна тихо да плаче. След това прекараха дълга вечер, в края на която Марта знаеше всичко за Доминика. Задачата за преследването на Нейт, чичо Ваня, Школата за лястовички, за французина Делон и дори за Устинов. Думите излизаха от Доминика като порой. Нямаше никаква мисъл за манипулиране или изтръгване на информация. Оттук нататък двете жени бяха просто приятелки.

Вечер след вечер, съсредоточена и хладнокръвна, Марта слушаше и си мислеше: Господи, как тези властители, тези противни началници са успели да изстискат толкова много от това момиче за толкова кратко време. Но тя виждаше сила в Доминика, виждаше и нещо друго. Подозираше, че контактът ѝ с готиния млад американски офицер от ЦРУ беше довел до по-дълбока реакция. Но да каже нещо такова беше все едно да намекне, че може би не е действала правилно, и затова Марта не каза нищо.

— Не знам — каза Доминика. — Той е арогантен, шеговит, не харесва Русия, или поне не ни уважава особено. Чичо Ваня смята, че той е отявлен шпионин.

— Звучи така, сякаш е неприятен тип — каза Марта. — Но така ще е по-лесно да се работи срещу него — дори да се спи с него, за да получиш каквото искаш.

Тя запали цигара и погледна Доминика, която се бе облегнала назад в сепарето. Вече бяха на третата чаша вино.

— Не толкова неприятен, колкото фрустриращ. Но мил. — Тя въздъхна. — Аз трябва да кажа на Волонтов, когато усетя, че провежда операция и че е разсеян. Те искат да го хванат с агента му — каза Доминика. Виното я беше хванало.

— А познаваш ли го достатъчно добре, за да се справиш с това? — попита я Марта. — Ще можеш ли да разбереш?

Доминика отметна кичур къдрица коса от челото си.

— Мисля, че вече да… имам предвид, че вече разбрах — каза тя.

— И изтича право при полковник Волонтов и му докладва? — попита Марта. Тя вече знаеше какво се бе случило.

— Не точно — отговори ѝ Доминика. — Казах му, че ще продължа да наблюдавам.

— И положително не си докладвала за подозренията си, че твоят млад американец е зает с нещо?

— Той не е моят млад американец — каза Доминика със затворени очи.

— Но ти подозираш, че има такова нещо, и Волонтов те е питал направо, а ти не си му казала и дума, вярно ли е? — пропита Марта, навеждайки се към Доминика. — Отвори си очите и ме погледни.