Врагове по неволя [bg]

Макар че бях дълбоко потресен от лоялността му, все пак смятах, че не е в положение да демонстрира такова благородство. Засега обаче нямаше полза да си хабя доводите по този въпрос, защото и без това не бях намерил човек, който да свидетелства за характера му. Освен това имах други, по-важни въпроси за решаване.

— И бездруго няма да го повикам. Той ми разказа за боксовата ти кариера. По дяволите, трябва да си бил истински ужас на ринга. За съжаление това няма да ни е от полза, тъй като възпитаниците на четири поредни випуска в „Уест Пойнт“ са те гледали как се биеш и всички ще се съгласят, че си маниакален убиец. Не можа ли да тренираш тенис или нещо подобно?

Разбира се, по този начин използвах възможността да му намекна, че знам за ужасяващата сила на юмруците му, да не говорим за склонността му да пребива съперниците си почти до смърт. Исках да чуя как ще реагира.

Но той не отговори, просто се вторачи в отсрещната стена. Продължих:

— Освен това разговарях с Ед Гилдърстоун. Не бих го определил като приятелски разговор, но той продължава да те уважава много. Това обаче не означава, че е готов да си мръдне и пръста за теб. Изглежда, му харесва да си стои на тъмно.

— Да, такъв си е Гилдърстоун.

— Така ли си очаквал да реагира?

— Повечето стари гейове са такива. Крил се е десетилетия наред. А колкото по-дълго го правиш, толкова повече те обсебва. Криеш се от родителите, от семейството, от най-близките си приятели, от всички. Не можеш да излезеш на светло, освен ако някой друг не те измъкне насила.

Той помълча малко и продължи:

— Спомняш ли си онова гей списание, което правеше разкрития за хомосексуалността на различни знаменитости?

— Да, мисля, че си спомням нещо подобно.

— Последиците бяха две-три самоубийства и безброй съдебни дела. Хетеросексуалните просто не могат да си представят какъв ужас преживява един гей, който се опитва да води нормален живот, ако изведнъж го разкрият.

— Това ли е причината да не искаш да обявиш, че си гей?

— Не. Да се отрича би било твърде глупаво, нали? Вече никой няма да ни повярва.

— И защо не искаш да го направиш?

— Няма да им доставя това удоволствие. Пък и Катрин каза, че не е добра идея.

За мен това си беше новина. Още едно нещо в дългия списък на нещата, които Катрин не беше споделила с мен.

— Тя каза ли защо мисли така?

— Просто смята, че отричането е добра защитна стратегия. И аз разбирам какво иска да каже. Колкото повече ги принуждаваме непрекъснато да доказват тезата си, толкова по-големи шансовете имаме, нали така?

— Да, може би — признах аз, защото технически това си беше вярно.

Повечето добри адвокати не отстъпват без бой нито едно обвинение. Заставят прокурора да се поти и да доказва всичко, защото дори да е в състояние да го направи, с всяко следващо доказателство се увеличава вероятността да допусне грешка. Изключение се прави единствено когато делото е напълно безнадеждно, защото тогава съдебните заседатели са склонни да разглеждат глухата защита като самопризнание, че няма на какво да се опрете. В такива случаи само губите благоразположението им. Отричането на хомосексуалността на Уайтхол например ми се струваше точно такъв случай.

И Карлсън също трябваше да го знае. Какво си мислеше тя, по дяволите?

— И така, Томи — продължих аз. — Семейството ти знае ли, че си гей?

— Знаят. Знаят го от момента, в който съм проходил. Някои хомосексуалисти дълго време не осъзнават, че са такива. А аз го знаех от деня, в който можех да мисля разумно.

— Защо?

— Според мен се дължи на факта, че имам страхотно семейство. Родителите ми са забележителни хора. Никога не се преструват и не се срамуват от нищо. Просто те приемат такъв, какъвто си.

— Като стана дума за това — подхвърлих, — опитвах се да ги открия. В личното ти досие пише, че си отраснал в Денвър, щата Колорадо, но в Денвър има регистрирани трийсет и две фамилии Уайтхол. Никъде в личното ти досие не са вписани първите имена на родителите ти. Можеш ли да ми помогнеш по този въпрос?

— Не ги закачай — каза той.

Каза го много твърдо.

— Томи, това е твоето семейство — въздъхнах. — Сигурен съм, че ще искат да ти помогнат и могат да ни бъдат от голяма полза. Така както вървят засега нещата, добрите свидетелства за характера на подсъдимия ще бъдат много важни.

— Не ме интересува — отвърна той. — Те няма да участват.

Но и аз не исках да се предавам лесно.

— Виж сега, вече е създадено впечатлението, че си някакъв бесен гей, който е пребил, убил и след това изнасилил едно момче. Няма да ни навреди, ако майка ти седне на свидетелската скамейка, за да разкаже колко готин си бил като бебе и какво е изпитала в деня, когато си започнал да пълзиш. Или пък баща ти да каже колко горд е бил в деня, когато са те приели в „Уест Пойнт.“

— Няма да стане.

— Да не би да има някакво напрежение между вас? Гилдърстоун твърди, че родителите ти никога не са идвали на свиждане.

— Не, няма напрежение. Аз ги обичам и те ме обичат. Правят всичко, което е по силите им, но не искам да се замесват. И не ми противоречи по този повод, господин майор.

— Добре, добре — казах и приех, че тази битка е изгубена.

Всъщност можеше и да е за добро. Може би се притесняваше, че майка му ще застане на свидетелското място и ще каже: „Томи ли? Моят малък Томи? Ами да, разбира се, че е убил момчето. От самото си раждане обичаше да си играе с колани, постоянно душеше братята и сестрите си. Не можете да си представите колко ни притесняваше с това.“