Московският клуб (Къртица 3) [bg]

За миг му се стори, че баща му ще заридае от мъка.

— Твърдят, че е написал писмо до Кремъл, в което протестирал срещу отказа да ни разрешат емиграция — отговори му Яков. — Твърдят, че бил написал яростно антисъветско писмо.

— Какво? Това е лудост! Пълна глупост!

— Знам — отвърна мрачно баща му.

— Лъжа — додаде тихо Соня. — Сигурно са му устроили клопка. Клопка, за да не емигрира.

— Той къде е? — попита Степан.

Соня погледна Яков, който отпусна глава и вдигна към насълзените си очи една измачкана кърпа. Сълзите го давеха.

— В психушка — отвърна Соня и прегърна Яков през раменете. — Вчера са го затворили.

Психушка — съветската психиатрична болница затвор, онова ужасно място, от което малцина излизаха нормални.

— Мислех, че там не затварят политически — каза Степан.

— Е, значи затварят.

— Трябва да направим нещо! — извика ненадейно Степан.

— Нищо не можем да направим — вдигна поглед към сина си Яков.

Соня поклати отчаяно глава. Искаше й се да каже още нещо, но замълча.

Няколко седмици по-късно, докато пазаруваше за баща си и Соня и чакаше на една безкрайна опашка за минерална вода в „Елисеевски“, магазина на ул. „Горки“, който от революцията насам бе известен като гастроном №1, Степан забеляза Фьодоров, който изглеждаше смешно не на място.

— Ей, какво, по дяволите, правиш тука? — попита Степан и тупна механика по рамото.

— Чакам те, приятелю — отвърна Фьодоров. — Къде другаде ще пазарува културен и интелигентен младеж? Всъщност видях те да влизаш тук миналата седмица и не ми бе трудно да разбера кога е почивният ти ден.

Фьодоров огледа най-внимателно всичко наоколо, като че ли се чудеше какво още да купи, и съвсем тихичко му подшушна:

— Разпитвах за теб насам-натам и разбрах за брат ти.

Винаги всички разбираха, ако някой отиде в психушка и хората не знаеха как да реагират. Дали човек трябваше да се срамува, ако някой негов роднина стане жертва на държавния терор? Степан се трогна от вниманието, което старият му съкилийник проявяваше към нещастията на семейството му.

— Да — отвърна простичко Степан.

Фьодоров додаде още по-тихо:

— Не спират гадовете, а? Съжалявам за случилото се.

— Е…

— Слушай, приятелю, задължен съм ти.

— Ами, глупости.

— Имаш ли кола?

— Не. Защо?

— Можеш ли да намериш?

— Мисля, че да — от баща ми.

— Чакай ме довечера. Искам да ти дам нещо за спомен.