Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
Магазините за хранителни стоки бяха още по-празни, уличната престъпност растеше, хората недоволствуваха по-горчиво от когато и да било. Взе си под наем стая в комунална квартира. Живееше с още петима души, които почти не познаваше, а когато му се приискаше да се нахрани добре, отиваше при баща си. Там Соня, любовницата на баща му — не можеше да я нарече другояче, защото не бяха женени — винаги му поднасяше вкусна вечеря — пиле с картофи и апетитна топла солянка.
Степан не беше съвсем наясно какво да мисли за Соня. Наскоро бе прехвърлила шестдесетте, лицето й беше приятно и навярно някога е било красиво. Приемаше я като своя майка. Истинската му майка бе починала още когато беше малък.
Имаше нещо особено у Соня — някакво особено достолепие, благородство, мекота, което я отличаваше от изтерзаните руски жени от нейното поколение. Тя не искаше нищо от живота. Понякога Степан чак се трогваше от стеснителността й.
И въпреки това на моменти тя изглеждаше унесена, затворена в себе си, отчуждена и далечна. Друг път беше разсеяна, мисълта й витаеше другаде, докато не стрелне Степан с очи, сякаш без да осъзнава кой е той и какво прави при нея.
Една вечер на масата, седмица след като го бяха пуснали от Лефортово, Соня му сервира чиния супа и сложи ръка върху ръката му.
— Брат ти е арестуван — съобщи му тя и с тъга погледна Яков, който седене умълчан и замислен.
— Аврам? За какво? — Степан не можеше да повярва. Нямаше сила, която да накара Аврам, тихия, прилежен, изпълнителен изследовател в Полиоинститута, да извърши нещо, заради което да го арестуват.
За миг му се стори, че баща му ще заридае от мъка.
— Твърдят, че е написал писмо до Кремъл, в което протестирал срещу отказа да ни разрешат емиграция — отговори му Яков. — Твърдят, че бил написал яростно антисъветско писмо.
— Какво? Това е лудост! Пълна глупост!
— Знам — отвърна мрачно баща му.
— Лъжа — додаде тихо Соня. — Сигурно са му устроили клопка. Клопка, за да не емигрира.
— Той къде е? — попита Степан.
Соня погледна Яков, който отпусна глава и вдигна към насълзените си очи една измачкана кърпа. Сълзите го давеха.
— В психушка — отвърна Соня и прегърна Яков през раменете. — Вчера са го затворили.
Психушка — съветската психиатрична болница затвор, онова ужасно място, от което малцина излизаха нормални.
— Мислех, че там не затварят политически — каза Степан.
— Е, значи затварят.
— Трябва да направим нещо! — извика ненадейно Степан.
— Нищо не можем да направим — вдигна поглед към сина си Яков.
Соня поклати отчаяно глава. Искаше й се да каже още нещо, но замълча.
Няколко седмици по-късно, докато пазаруваше за баща си и Соня и чакаше на една безкрайна опашка за минерална вода в „Елисеевски“, магазина на ул. „Горки“, който от революцията насам бе известен като гастроном №1, Степан забеляза Фьодоров, който изглеждаше смешно не на място.
— Ей, какво, по дяволите, правиш тука? — попита Степан и тупна механика по рамото.
— Чакам те, приятелю — отвърна Фьодоров. — Къде другаде ще пазарува културен и интелигентен младеж? Всъщност видях те да влизаш тук миналата седмица и не ми бе трудно да разбера кога е почивният ти ден.
Фьодоров огледа най-внимателно всичко наоколо, като че ли се чудеше какво още да купи, и съвсем тихичко му подшушна:
— Разпитвах за теб насам-натам и разбрах за брат ти.
Винаги всички разбираха, ако някой отиде в психушка и хората не знаеха как да реагират. Дали човек трябваше да се срамува, ако някой негов роднина стане жертва на държавния терор? Степан се трогна от вниманието, което старият му съкилийник проявяваше към нещастията на семейството му.
— Да — отвърна простичко Степан.
Фьодоров додаде още по-тихо:
— Не спират гадовете, а? Съжалявам за случилото се.
— Е…
— Слушай, приятелю, задължен съм ти.
— Ами, глупости.
— Имаш ли кола?
— Не. Защо?
— Можеш ли да намериш?
— Мисля, че да — от баща ми.
— Чакай ме довечера. Искам да ти дам нещо за спомен.