Warcraft - Денят на Дракона

Докато вървеше през ледената зала, Крас хвърляше по някой поглед и към други екземпляри от страховитата колекция. Откри един елф и двама орки, които бяха добавени след последното му идване тук — признак, че войната се бе разпростряла дори до този усамотен дом. Единият от орките изглеждаше така, сякаш е бил замразен, без дори да разбере какво го е споходило.

Зад орките Крас откри едно тяло, което слиса дори него. На пръв поглед приличаше на гигантска змия — странно чудовище дори за този замръзнал ад — но в горната си част извитата фигура се променяше, приемайки формата на човешко тяло, макар и покрито с люспи. Две дебели ръце бяха изпънати напред, сякаш канеха магьосника да сподели ужасната съдба на съществото. Лицето бе с почти елфски черти, но със сплескан нос, тясна уста и остри зъби. Хлътналите очи без зеници гледаха обидено.

В тъмното, и тъй като долната половина от тялото бе закрита, това създание можеше да мине за елф или човек, но Крас знаеше какво беше — или по-скоро, какво е било то. Името му започна да се оформя неканено на устните на магьосника, сякаш зловещата вледенена жертва го бе извикала.

— На… — започна Крас.

— Нахалник… ти не си нищо… нищо… нищо друго, освен нахалник — прекъсна го един шепнещ глас, сякаш говореше самият вятър.

Безликият магьосник се обърна и видя как част от леда върху едната стена се отделя и се превръща в нещо, смътно наподобяващо човек. Краката бяха прекалено тънки и изкривени под необичаен ъгъл, а тялото повече наподобяваше на насекомо. Главата също имаше бледа прилика с човешката, но въпреки че имаше очи, нос и уста, те изглеждаха така, сякаш някой занаятчия бе започнал да майстори скулптура от лед, след което бе зарязал идеята като безплодна още след като бе направил първите очертания.

Проблясващ плащ обгръщаше странната фигура. Беше без качулка, но имаше яка от остри шипове.

— Малигос… — промълви Крас. — Как я караш?

— Чувствам се добре… добре… добре, когато ме оставят на спокойствие.

— Не бих дошъл, ако имах някакъв друг избор.

— Имаш друг избор — да си вървиш… вървиш… вървиш. Искам да съм сам!

Все пак магьосникът не се остави да бъде сплашен.

— Малигос, да не си забравил защо прекарваш живота си на това тихо и усамотено място? Толкоз ли е кратка паметта ти? В края на краищата изминали са само няколко века, откакто…

Леденото създание започна да се прокрадва покрай стените на пещерата, като не отлепяше това, което у него минаваше за очи, от новодошлия.

— Аз не забравям нищо… нищо… нищо! — чу се суровият вятър. — Най-малко съм забравил дните на мрак…

Крас се завъртя бавно, за да може да държи създанието под око. Той не мислеше, че другият има причина да го напада, но се говореше, че Малигос — най-възрастен от живите, е започнал да полудява.