Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
Внезапно ги разтърси злокобният вой на хрътки. Само съветникът с неестествените си очи успя да зърне какво излиза от прохода.
Зверовете бяха огромни като коне и имаха ниско разположени рога, извити надолу и напред. Люспестите им кожи бяха оцветени в смъртно алено, украсено с петна от черно, а по гърбовете им имаше грива от рунтава и гъста кафява козина. Бяха жилести, но мускулести ловци, а всяка трипръста лапа завършваше с остри нокти с дължина от поне една стъпка. Задните крака на съществата бяха по-къси от предните, но Ксавиус не се съмняваше в скоростта и издръжливостта на зверовете. Дори най-малките им движения издаваха преследвачи с огромно умение в улавянето на жертвите.
От гърбовете им излизаха по две дълги, подобни на камшик кожени пипала, които завършваха с подобни на смукала устни. Те се люлееха напред-назад и сякаш се съсредоточиха с нетърпение върху събралите се магьосници.
Мордите им наподобяваха някаква странна смесица между вълк и влечуго. От масивните свирепи челюсти се подаваха множество дълги остри зъби. Очите им бяха тесни и напълно бели, но издаваха злокобна интелигентност, която подсказваше, че не са обикновени зверове.
След това зад тях се извиси огромната фигура на господаря им.
Носеше броня от разтопена стомана, а в огромната си, покрита с метална ръкавица ръка държеше камшик, който оставяше следи като мълния след всяко свое движение. Гърдите и раменете му, многократно по-широки от останалата част от торса му, правеха дори най-могъщия войн да изглежда като джудже. Където бронята не скриваше истинската му форма, се виждаше, че пламъци покриват люспестото му и лишено от плът неземно тяло.
Високо над широките му рамене, огненото лице на съществото се наведе към нощните елфи. Това, че приличаше най-вече на чудовищен череп с огромни извити рога, не промени по никакъв начин вярата на Аристократите, че срещу тях се е възправил небесен пратеник, който ще им помогне да осъществят мечтата си за съвършен рай.
— Зззнайте, че ссслужа на вашия бог… — изсъска той, а пламъците, които излизаха от очите му, проблясваха по-силно с всяка дума. — Дойдох да ви помогна да отворите пътя на другите му ссслуги и на сссамия него в цялото му величие.
Един от зверовете зави, но удар с камшика запрати мълния по създанието, то изквича и замлъкна.
— Аззз сссъм Повелителят на хрътките… — продължи огромният рицар-скелет, а огненият му поглед се впи в коленичилия съветник. — Аззз сссъм Хаккар…
Десет
Най-накрая Ронин се събуди.
Стори го с нежелание, защото по време на магическата дрямка умът му бе изпълнен със сънища. Повечето от тях се въртяха около Верееса и предстоящото раждане на близнаците, но за разлика от предния зловещ сън, това бяха щастливи видения за живота, който някога се надяваше да има.
Събуждането само му напомни, че може и никога повече да не види семейството си.
Магьосникът отвори очите си и пред тях се появи една позната, макар и не особено добре дошла гледка. Крас стоеше наведен над него, а в очите му се четеше смътно притеснение. Това само раздразни човека, тъй като вината да бъде тук беше само на дракона.
В началото Ронин се зачуди защо вижда леко размазано, но после осъзна, че гледа Крас не на светлината на слънцето, а по-скоро на много пълна луна. Тя осветяваше поляната с интензивност, която изобщо не беше естествена.
Любопитството му се засили и той понечи да се изправи… но тялото му беше схванато и протестираше.
— Бавно, Ронин. Спа повече от ден. На тялото ти му трябват минута-две, за да се събуди.
— Къде…? — Младият магьосник се огледа наоколо. — Спомням си тази поляна… и как ме носеха към нея…
— Откак пристигнахме сме гости на собственика й. Не сме в опасност, Ронин, но трябва веднага да ти кажа, че също така не сме и в състояние да напуснем.
Ронин се надигна и огледа местността. Усещаше някакво присъствие около тях, ала нищо, което да намеква, че са затворници. Но пък не беше чувал някога Крас да си измисля.
— А какво ще се случи, ако опитаме да си тръгнем?
Спътникът му посочи редиците от цветя.
— Те ще ни спрат.
— Те? Цветята?
— Можеш да ми имаш доверие по този въпрос.
Макар част от него да се изкушаваше да провери какво точно биха могли да му направят цветята, Ронин предпочете да не поема рискове. Крас бе казал, че не са в опасност, докато стоят там, където са. Но сега, когато и двамата бяха в съзнание, може би щяха да измислят някакъв план за бягство.