Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
— Шамане… — каза създанието с дълбок, ръмжащ и… изпълнен с болка глас.
Тиранде се наведе по-наблизо, очевидно притеснена.
— Броксигар… зле ли ти е?
— Не, шамане… само си спомням. — Той не обясни думите си.
— Броксигар, довела съм приятел. Искам да се запознаеш с него. Името му е Малфурион.
— Ако е твой приятел, шамане, за мен е чест.
Малфурион се премести по-наблизо и се насили да се усмихне.
— Здравей, Броксигар.
— Той е орк, Малфурион.
Елфът кимна.
— Никога преди не съм чувал за орки.
Окованата фигура изсумтя.
— Аз обаче знам за нощните елфи. Бихме се заедно срещу Легиона… но по време на мир съюзите явно се разпадат.
В думите му нямаше смисъл, но те събудиха някакво ново притеснение в Малфурион.
— Как… как попадна тук, Броксигар?
— Шаманът може да ме нарича Броксигар. За теб… само Брокс.
Той въздъхна, после настойчиво се загледа в Тиранде.
— Шамане… ти ме попита преди и аз не ти казах. Сега обаче съм ти задължен. Сега ще ти кажа това, което казах на онези… — Брокс направи пренебрежителен жест към близките стражи. — … и техните господари, но вероятно и ти няма да ми повярваш…
Историята на орка започна фантастично и ставаше все по-невероятна с всеки поет дъх. Внимаваше да не говори за хората си или къде живеят, а само че по заповед на техния Боен лидер той и още един пътували до планините, за да проучат обезпокоителен слух. Там открили нещо, което оркът успя да опише само като дупка в света… дупка, която поглъщала всичко, докато се движела хаотично наоколо.
Тя погълнала Брокс и разкъсала спътника му на парчета.
И докато слушаше, Малфурион започна отново да чувства собствения си ужас. Всяко ново разкритие на орка го плашеше все повече и повече и нощният елф неведнъж се улавяше, че мисли за Кладенеца на вечността и силата, която Аристократите извличаха от него. Тази магия със сигурност можеше да създаде подобен ужасяващ вихър…
„Но това е невъзможно! — настояваше той сам пред себе си. — Това не би могло да има нещо общо със Зин-Азшари! Те не са толкова луди! Нали?“
Но докато Брокс продължаваше да говори за вихъра и нещата, които беше чул и видял, докато се носил из него, за Малфурион ставаше все по-трудно да отрича възможността за някаква връзка. И по-лошо, без да знае как точно го осъзнава, изразите, с които си служеше оркът, бяха огледално копие на почувстваното от Малфурион, докато астралното му аз се беше носило над двореца и Кладенеца.
— Нещо погрешно — каза Брокс. — Нещо, което не би трябвало да бъде.
Тези описания удариха нощния елф като добре наточени кинжали.
Дори не усети кога приключи историята на орка, защото умът му беше зает с истината в неговите думи. Тиранде трябваше да стисне ръката му, за да привлече отново неговото внимание.
— Добре ли си, Малфурион? Изглеждаш като смразен…
— Аз… добре съм. — Той се обърна отново към Брокс и запита: — И ти разказа… разказа ли тази история на… лорд Рейвънкрест?
Оркът изглеждаше несигурен, но стражът отговори:
— Да, точно това му каза, почти дума по дума! — Войникът се изсмя грубо — И той му повярва също толкова малко, колкото и вие! Дойде ли сутринта, ще изтръгне истината от този звяр… и ако той си има дружки наоколо, ще открият, че не сме толкоз лесна мишена.
Значи Рейвънкрест се страхуваше единствено от инвазия на орките. Малфурион бе разочарован. Съмняваше се, че елфският командир ще направи връзка между казаното от Брокс и случващото се. Всъщност, колкото повече мислеше върху това, толкова по-силно чувстваше, че Рейвънкрест изобщо няма да му повярва. Все пак се канеше да каже на благородника, че неговата обична кралица е замесена в безотговорна магия с потенциала да докара катастрофа върху главите на собствения й народ. Младият нощен елф и сам едва си вярваше.
Ако само имаше доказателство.
Стражът започна да се върти притеснено.
— Сестро… ще те помоля да се оттеглите със спътника ти. Капитанът скоро ще се върне. Наистина не бива да…
— Всичко е наред. Разбирам.
Когато започнаха да се изправят, Брокс се придвижи до предната част на клетката и протегна ръка към Тиранде:
— Шамане… една последна благословия, ако можеш да ми окажеш честта.
— Разбира се…
Докато тя коленичеше отново, Малфурион отчаяно си блъскаше главата какво да направи. Нормално всички съмнения би трябвало да се докладват на лорд Рейвънкрест, но по някаква причина това му изглеждаше напълно безплодно.