Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
Малфурион смътно забеляза, че на площада тълпа зяпачи се е събрала около нещо, но желанието му час по-скоро да стигне храма беше твърде силно и той не им обърна внимание. Надяваше се, че Тиранде ще бъде на разположение и няма да се налага да пита всеки срещнат за нея. Въпреки че послушниците на Елун не се притесняваха от приятели или близки, които искат да говорят с някоя от тях, по някаква причина Малфурион беше по-нетърпелив от друг път. Това нямаше отношение към притесненията му за Зин-Азшари, а по-скоро бе породено от странното неудобство, което чувстваше напоследък около приятелката си от детинство.
Двама стражи го огледаха, докато влизаше в храма. Вместо жречески роби носеха блестящи сребърни брони, украсени с полумесец в центъра, и поли. Като всички последователи на Елун и те бяха жени, добре обучени в изкуството на битката и защитата. Самата Тиранде бе по-добър стрелец и от двамата близнаци. Миролюбивите учения на Майката Луна не пречеха на най-верните й деца да учат как да се защитават.
— Можем ли да ти помогнем, братко? — запита учтиво по-близката от двете. И тя, и другарката й бяха в готовност, а копията им само чакаха знак, за да се обърнат към пришълеца.
— Търся послушницата Тиранде. Двамата с нея сме добри приятели. Името ми е…
— Малфурион Стормрейдж — довърши втората, която бе по-близо до възрастта му. После се усмихна. — Споделям една стая с Тиранде и още две сестри. Виждала съм те с нея на няколко пъти.
— Възможно ли е да говоря с нея?
— Ако е приключила медитацията си, би трябвало да е свободна по това време. Ще накарам някого да попита. Можеш да изчакаш в Залата на Луната.
Така официално се наричаше центърът на храма, който нямаше покрив и където се провеждаха по-важните ритуали. Когато не го ползваха върховните жрици, храмът разрешаваше на миряните да се наслаждават на спокойната атмосфера.
Малфурион почувства досега на Майката Луна в мига, когато влезе в залата. Около стените имаше градина с цъфтящи нощем цветя, а в центъра й се намираше малкият амвон, от който говореше върховната жрица. Обикалящата в кръг пътека, която водеше към него, представляваше мозайка с изрисувани по нея циклите на луната. При предишните си идвания тук нощният елф бе забелязал, че независимо къде на небето се намира луната в момента, меката й светлина изпълва залата изцяло.
Той отиде в центъра на широкото празно пространство и седна на една от каменните пейки, използвани от посветените и вярващите. Макар атмосферата да го успокояваше, търпението на Малфурион бързо се стопи, докато чакаше Тиранде. Също така се притесняваше, че тя може да остане недоволна от внезапното му идване. В миналото се бяха срещали само след предварителна уговорка. За първи път бе проявил смелостта да нахлуе в личния й свят без предупреждение.
— Малфурион…
Всичките му притеснения изчезнаха в миг, когато погледна нагоре и видя Тиранде да пристъпва в лунната светлина. Сребърната й роба поемаше блясъка и в неговите очи дори Майката Луна не можеше да изглежда по-красива. Косата й бе пусната да пада свободно и обгръщаше прекрасното й лице, стигайки до раменете й. Нощното осветление подчертаваше очите й и когато посветената се усмихна, сякаш сама озари Залата на Луната.
Чак когато Тиранде се приближи на няколко крачки от него, Малфурион се усети и стана, за да я посрещне. Сигурен беше, че се е изчервил, но не можеше да направи нищо, освен да се надява, че тя няма да забележи.
— Всичко наред ли е с теб? — попита внезапно притеснена приятелката му. — Да не се е случило нещо?
— Не, добре съм. Надявам се, че не съм ти се натрапил…
Усмивката й се върна, по-пленителна отвсякога.
— Никога не би могъл да ми се натрапиш, Малфурион. Всъщност съм много щастлива, че дойде. И аз исках да те видя.
Ако досега не беше забелязала потъмнелите му страни, сега със сигурност щеше да ги види. Въпреки това той продължи:
— Тиранде, можем ли да се разходим извън храма?
— Разбира се, ако така ще се чувстваш по-комфортно.
Когато излязоха от залата, той започна:
— Нали си спомняш, че съм ти разказвал за постоянно завръщащите се сънища…
— Да, помня.
— След като вие с Илидан си тръгнахте от гората, говорих с Ценариус за тях и взехме мерки да разберем защо се появяват непрестанно.
Тонът й стана по-загрижен:
— И открихте ли нещо?
Малфурион кимна, но замълча, докато подминаваха двете пазачки и излязоха от храма. Продължи чак когато слязоха по стълбите: