Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Но не ме оставяха на мира. Направиха ми втора инжекция, този път венозна. Колкото и да изглежда смешно и парадоксално за мен, хирурга, аз изпитвах и психическа, и физическа непоносимост към тия ужасни убождания. И ако не беше Юла да стисне ръката ми, като ме видя да ококорвам очи, щях навярно да припадна и да стана за смях. Нейните пръсти като че ли попиха болката от пробождането на вената, а очите й ми се усмихваха, както едно време се усмихваше майка ми за кураж, когато дохождаше срокът да ми бият инжекция против дифтерит. Тази усмивка отвлече вниманието ми от болката и същевременно предизвика някакъв неясен смут в душата ми. Имах чувството, че усмивката й е погрешно адресирана към мен, че по погрешка ме насърчава, че най—малко от нея трябва да очаквам съчувствие и милост. Изпитах угризение на съвестта, като човек, комуто незаслужено връчват награда.
После докторът ми каза загрижело, че състоянието ми изисквало «хоспитализирано» лечение, и предложи да ме откара още тази вечер с линейката си до правителствената болница, на което аз му отговорих да си гледа работата и че ако реша да постъпя в болница, ще намеря начин да стигна дотам и без неговата линейка. Той повдигна смутено рамене и каза, че няма да спори с мен, тъй като аз съм негов старши колега, но бил длъжен да изкаже мнението си. Да остана сам в това състояние било повече от рисковано, според него трябвало да стои при мен неотлъчно една медицинска сестра, поне за четири—пет дена, та да ми бие съответните инжекции и да ми дава съответните лекарства. Аз го помолих да ми напише «съответна» рецепта, а що се отнася до сестрата, рекох, бог ми е изпратил вече една.
Сестрата от «Бърза помощ» измери Юла с недружелюбен поглед, за пръв път по лицето й се изписа някакво чувство. Колкото до Юла, тя посрещна храбро погледа й и дори се усмихна малко.
След като от «Бърза помощ» си отидоха, между нас с Юла се възцари такова неудобство, че дори въздухът закиселя, макар през отворените прозорци да нахлуваха поетични миризми. И понеже неудобствата не са ми по вкуса, казах на Юла:
— Сега ми обясни най—сетне как и защо си дошла. А след това бъди добра да се изпариш!
Тя ме изгледа с една смесица от предизвикателство и съжаление и насмешливо повдигна рамене.
Не понасях да ме съжаляват, а предизвикателството будеше в душата ми неандерталски чувства.
— Слушай — рекох, — когато нощем един мъж и една жена останат сами, не ти ли иде наум, че с жената може да се случат разни неща?
— Аз ще ида до дежурната аптека — каза тя, като взе рецептата от масата и си даде вид, че не беше чула думите ми. — А вие стойте мирно и не ставайте от леглото. Знаете ли какво ми каза докторът на излизане?
— Зная! — рекох. — Досещам се.
— Докторът каза да не ставате от леглото, за да не си докарате някой тежък инфаркт!
— Чудесен съвет! — рекох. — Вместо аз да ставам от леглото, за предпочитане ще бъде да легнеш в него ти!
Юла сви устни за усмивка ли, за насмешка ли, не разбрах. Запъти се с пренебрежителна походка към вратата и аз се възхитих за кой ли път на момическия й задник и на талията й, която можех спокойно да обхвана в двете си шепи.
После се унесох в сън. Навярно от «Бърза помощ» бяха ме заредили с добра доза сънотворни. Стори ми се, че сестрата с гипсираното лице забиваше иглата на спринцовката право в сърцето ми, и аз търсех ръката на Юла за помощ, но на мястото на Юла стоеше старейшината от разказа на моя едноименник Лукан: огромен и страшен, в конопена риза и с меч в окървавената си ръка. «Виждаш ли, Луканчо, не е чак толкова страшно! — казва ми той и ми се усмихва бащински насърчително. Бузите, завитите му мустаци и брадата му също са напръскани изобилно с кръв.
Дали се въодушевих от усмивката му, дали от гальовното му «Луканчо», но аз ставам безумно смел, вдигам секирата и стремглаво се спущам от рида. Насреща ми святкат на слънцето лъскавите шлемове и брони на рицарската войска. «Ей сега ще стигна до първите редици и ще ги науча!» — заканвам се наум и размахвам секирата. Тичам, а рицарската войска си остава все така надалече. Тичам, а разстоянието помежду ни не намалява. «Каква е тази дяволска магия!» — казвам си и се задъхвам. Нямам въздух в гърдите си, а пред очите ми подскачат безброй слънца.
Отворих очи и някое време щурах погледа си по тавана, където сияеше електрическият глобус. Имах чувството, че там ще съзра рицарската войска. После дойдох на себе си и видях Юла. Тя седеше на стола до възглавницата ми и леко прекарваше по челото ми дланта си, намокрена със студена вода.
— Тежко ли ви е? — попита ме тя.
Чувах гласа й отдалече, навярно оттам, където стоеше наредена в редици рицарската войска.