Корабът с алени платна. Златната верига
- Автор: Грин Александр Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът с алени платна. Златната верига». Краткое содержание книги:
Напълно естествено е, че в моменти на действие с неизвестното, въображението бърза да предвиди резултата и аз, насочил вече пръста, спрях бутащото му движение, като помислих внезапно: няма ли да се разнесе тревога по целия дом, няма ли да загърми оглушителен звън? Хлопане на врати, тропот на тичащи крака, викове: „Къде? Кой? Хей! Насам!“ — ми се представиха тъй ясно в обкръжаващата ме пълна тишина, че аз седнах на канапенцето и запуших. „Хъм, да! — рекох. — Ние отидохме далече, бай Гро, а тъкмо по това време вие щяхте да ме вдигнете от жалкото легло и като ме сгреете с един юмрук, щяхте да ми заповядате да отида да тропам по тъмния прозорец на кръчмата «Завий към нас», за да дадат една бутилка.“ Възхищаваше ме, че нищо не разбирам от работите на този дом, особено пък пълната неизвестност как и какво ще стане след час… ден… минута… като в игра. Махалото на мислите ми правеше чудовищни колебания и му идеха всякакви картини, дори появяване на джуджета. Аз не бих се отказал да видя процесията на джуджетата — белобради, с калпаци и мантии, промъкващи се покрай стената с хитър огън в очите. Тогава ми стана страшно; решен, станах и мъжествено натиснах копчето, като очаквах дали няма да се открие стената отстрани. Веднага нещо ме люшна, клетката, с канапенцето тръгна надясно тъй бързо, че коридорът се скри в миг и се замяркаха промеждутъчни стени, като ту ме затваряха, ту откриваха други проходи, покрай които почнах да се въртя неспирно, като се хващах с ръце за канапето и тъпо гледах пред себе си смяната на преградите и перспективите.
Всичко това стана с онова категорично темпо на машина, против което нищо не е в състояние да спори вътре у нас, тъй като е безсмислено да се протестира. Аз се въртях, описвайки затворена черта вътре в един широк комин, пълен със стени и отвори, които правилно се сменяха, и тъй бързо, че не се решавах да изскоча в някой от безпощадно изчезващите коридори, които, появили се за миг наравно с клетката, изчезваха, както изчезваха на свой ред разделящите ги плътни стени. Въртенето беше навито, види се, задълго, тъй като не намаляваше, и веднъж почнало, караше като воденичен камък във ветровит ден. Да знаех начина, по който може да се спре това търкаляне около себе си, незабавно бих престанал да се наслаждавам от изненадата, но от деветте копчета, още неизпробвани от мене, всяко представляваше загадка. Не зная защо представата за спиране се беше свързала у мене с най-долното от тях, но решил, след като започна вече да ми се върти главата, че е невъзможно да се въртя цял живот, натиснах със злоба това копче, като си мислех: да става каквото ще става. Незабавно, без да спира въртенето си, клетката запъпли нагоре и аз бях издигнат високо по вълнообразна линия, дето моят затвор се спря, като продължаваше да се върти в стената с точно такова количество от стени и коридори. Тогава натиснах третото копче — като се брои отгоре — и се совнах надолу, но както забелязах, по-високо, отколкото това беше в началото, и също тъй неумолимо се въртях на тая височина, докато не взе да ми прилошава. Уплаших се. Поред почти, без да съзнавам какво правя, почнах да натискам копчетата както попадне, като се носех нагоре и надолу с бързината на парен чук, докато не бутнах — разбира се, случайно — онова копче, което трябваше да закача най-напред.