Човек без куче [bg]

— Разбира се, татко — увери го Ева. — Но не знам какво ще правим с колата на Роберт.

— Снежната покривка предпазва от студа — обясни Карл-Ерик Хермансон. — Не знаеш ли?

— Знам, разбира се, татенце.

Розмари се върна, а с нея в кухнята влезе и Лейф Грунт, току-що излязъл изпод душа и пълен с енергия.

— Добро утро, християни! — извика той. — Не знам дали сте забелязали, но започна нов ден!

— Забелязахме — отвърна Ева. — Мамо, кой се обади? Виждаш ми се притеснена.

— А, не — усмихна се насила Розмари. — Беше Якоб. Нямало да се отбиват за закуска, защото го извикали на спешна среща в Стокхолм. Лейф, направила съм кафе. Да ти налея ли?

— Благодаря, мила моя тъщо. Ще ми се отрази добре, защото след малко поемаме на север. Някакви новини от телевизионната звезда?

— Лейф — изгледа го строго Ева.

Розмари въздъхна дълбоко и излезе от кухнята. Кристофер сложи две филии в тостера. „Баща ми притежава истински талант да бълва глупости“, помисли си. Дали го правеше нарочно, или не — оставаше под въпрос. При всички случаи тази способност на Лейф предизвикваше известно възхищение у по-малкия му син.

— Благодарим за вкусната закуска, тате — усмихна се Ева. — Ще се кача да събера багажа и да накарам Хенрик да побърза. Имаш ли нужда от помощ, преди да тръгнем, тате?

С тези думи Ева очевидно го подканваше да сподели с нея за свои болежки — стари или наскоро появили се. Карл-Ерик Хермансон разбра намека, но поклати отрицателно глава и скръсти ръце на гърдите си.

Смущаваше го един-единствен симптом: шумът, който чуваше след щракването в главата вчера сутринта (ако това щракване не бе дошло от радиатора). Ала той нямаше никакво намерение да обсъжда този проблем с някого, най-малко пък с хора, които биха му дали обяснение, каквото не желае да чува.

— През целия си живот не съм се чувствал по-добре, моето момиче — каза той и изду гръдния си кош. — Спах като бебе.