Човек без куче [bg]

— Ще се отбият ли да закусят?

— Какво?

— Кристина. Ще минат ли да хапнат по един сандвич преди тръгване?

— Не знам — отвърна искрено Розмари. — Май се разбрахме да минат.

— Май?

— Не си спомням — призна тя. — Заради Роберт просто… не мога да мисля за нищо друго.

Карл-Ерик мълчеше. Продължи да си чете вестника.

„След три дни ще празнуваме Коледа — помисли си изморено Розмари. — А след три месеца ще трябва да отида до „супермеркадо“, за да пазарувам. Как ли работят миялните машини има в Испания? Ако Ева слезе и каже, че Роберт спи горе в стаята си, обещавам да тръгна с Карл-Ерик без никакви протести. Ще го последвам и в банката, и в Испания.

Що за странна сделка смятам да сключа? Преди се употребяваше думата „пазарлък“. — Розмари предпочиташе тази дума, беше й по-позната. — Защо ще заменя Роберт срещу Испания?“ Какви бяха тези идиотски гласове, които крещяха в нея, заставяйки я да избере едното или другото. Сякаш въпросът опираше до уравнението: животът на Роберт или къщата в Шумлинге. Би било прекалено да си въобразява, че проблемите и на двата фронта ще се решат и че…

Ева се върна.

— Няма го — съобщи тя. — Малкият ми брат не се е прибрал и снощи.

Розмари усети как й причернява и за секунда я връхлетя чувството, че ще припадне.

Подпря се на кухненския плот, за да се окопити. Затвори миялната машина, без да е извадила всички съдове. Изправи се и погледна дъщеря си и мъжа си, седнали до масата. Изглеждаха съвсем спокойни, свързани от общия им сто и пет годишен юбилей и от вроденото, генетично обусловено съгласие помежду им. Розмари си пое дълбоко въздух.

— Карл-Ерик Хермансон, ще те помоля да се обадиш в полицията.

— И дума да не става — отвърна съпругът й, без да вдига поглед от вестника. — Забранявам ти да звъниш в полицията. Нали вече го обсъдихме.

— Татко, струва ми се, че този път трябва да се вслушаш в думите на майка — намеси се Ева.