![Човек без куче [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/3/4/4/2/7/chovek-bez-kuche-bg-download.jpg)
Човек без куче [bg]
- Автор: Нессер Хокан
- Серия: Инспектор Барбароти #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 978-954-357-275-5
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Човек без куче [bg]». Краткое содержание книги:
Каза му, че го обича, и то съвсем искрено.
„Голям късметлия си, Якоб Вилниус — рече си той наум. — Никога не го забравяй.“
Да, Якоб безспорно бе извадил голям късмет — повече, отколкото заслужаваше, — защото проблемите по време на брака му с Аника замалко не го провалиха. За щастие отърва кожата. При по-лошо стечение на обстоятелствата щяха да го изправят пред съда и да избухне скандал, ала, слава богу, той разполагаше с доста пари. Аника и адвокатът й приеха щедро обезщетение, при условие че тя поеме попечителството над двете им дъщери и той повече не й се мярка пред очите.
Аника остана в миналото. Превърна се в затворена глава от живота му. Якоб си взе поука.
Е, случваше се да му се явява насън — не само в кошмарите му, а и в горещи, възбуждащи сънища, понякога толкова реални, че след като се събудеше, усещаше аромата й в ноздрите си.
В момента обаче усещаше аромата на Кристина. „Мамка му, колко искам да съм при нея!“ Ако онзи проклетник Роберт не бе изчезнал, Кристина сега щеше да седи до него в колата и стига да се пресегне, Якоб щеше да…
Телефонът прекъсна фантазиите му.
Сигурно е тя! Кристина! Но се оказа Джеферсън.
— Якоб, I’m terribly, terribly sorry[20] — започна американецът.
Помоли за извинение, задето му звъни посред нощ, и му съобщи, че всъщност съжалява ужасно за друго: нещата в Осло се заплели ужасно:
— Тези норвежци винаги ли са толкова чепати? Не са свикнали да преговарят. Навсякъде се сблъсквам с държавни разпоредби. Все едно, ще ми обясниш друг път. Сега се налага да остана в Осло още един ден, а в четвъртък заминавам с директен полет за Париж. Няма как да те вмъкна в графика си. Може ли да се видим в началото на януари? В Стокхолм, разбира се. На Коледа и Нова година ще бъда във Вермонт, но след това, около пети-шести януари, смятам да намина към Стокхолм. Как ти се струва?
„Надут американски педал!“ — изруга наум Якоб.
— Съгласен съм. Не виждам никакви пречки.
Джеферсън му благодари, извини се отново, пожела му весели празници и затвори.
Якоб Вилниус изруга и погледна часовника. Два без четвърт. Прибра го в джоба на сакото си и хвърли поглед към бензиномера. Пълен бе едва половината резервоар. До Стокхолм оставаха най-малко три часа, а вероятно три и половина с оглед на пътната обстановка. Изведнъж Якоб почувства умора. Ако обърне към Шумлинге, до час ще е при съпругата си.
Още щом си го помисли — преди да е взел окончателно решение, — на пътя се появи отворена бензиностанция. Якоб сви. При всички положения трябваше да зареди и да изпие чаша кафе.
„Ще й се обадя да я питам какво мисли. Ако е във вчерашното настроение, няма да ме разубеждава.“
Бръкна в джоба за мобилния си телефон, но пръстите му напипаха ключа за хотелската стая. Беше забравил да го върне на рецепцията. Дали да не изненада Кристина?
Слезе от колата и започна да пълни 98-октанов, мощен бензин в резервоара.
Защо не? Ще се вмъкне тихо в стаята като крадец, ще си съблече дрехите и ще се сгуши до топлия й гръб.
— Майната ти, мистър Голямата дърдореща глупости уста! — промърмори той по адрес на Джеферсън.
Напълни резервоара, влезе в бензиностанцията, плати и си купи двойно еспресо от автомата. Пак се качи в колата и пое обратно към Шумлинге.
14
В сряда, 21 декември, Розмари се събуди в шест и нещо с две напълно бистри мисли в главата: Роберт е мъртъв; следобед ще се сбогуваме с къщата. Този път в съзнанието й не летяха птици с балончета в човките. Вторачи се в околния мрак, докато слушаше отмереното дишане на Карл-Ерик и се опитваше да прецени доколко в тези две мисли би могло да има истина. Розмари не смееше да се спре на първата мисъл повече от няколко секунди. Роберт — мъртъв? Опасението я връхлиташе и тя го пропъждаше, после пак същото. Дали вече не се е прибрал в стаята си? Може да се е върнал през нощта. Розмари реши да не проверява. Защото, ако не го намери там, значи няма вест от него цели две нощи и един ден, а това означава само едно… Нервите й едва издържаха.
Спря се на другата мисъл. Къщата. Следобед в четири щяха да влязат в кабинета на Лундгрен в банката, да седнат на столовете, облепени с брезов фурнир, и да продадат живота си. Розмари и Карл-Ерик живееха в тази къща от трийсет и осем години. Когато се преместиха в нея, Ева беше на две години, а Роберт и Кристина се родиха в Шумлинге. „Четирийсет години! Тук мина целият ми живот. Тук е домът ми. Какво ще стане с мен? Нима никога повече няма да седна в беседката и да опитам от първите пресни картофи? Нима никога повече няма да видя плодовете на сливовото дръвче, което посадихме преди шест години? А смъртта ще ме споходи, докато седя на бял шезлонг до голи скали? Под палещите лъчи на испанското слънце. В това ли е смисълът на живота ми? Такава ли съдба ми е отредил Бог? И какво да взема със себе си? Моите шейсет и три пропилени, завинаги изгубени години? Ръководството по фламандска бродерия? Бележникът с адресите на моите три… не… четири приятелки, за да им изпращам картички всяка седмица и да им разказвам за синята вода в басейна и за белите шезлонги? Не — отсече наум Розмари Вундерлих Хермансон. — Не искам.“
20
I’m terribly, terribly sorry (англ.) — Ужасно, ужасно съжалявам. — Бел. прев.