Човек без куче [bg]

Ала това „не“ прозвуча съвсем слабо в главата й. Съвсем безволево и немощно. Как ще намери сили да се противопостави на Карл-Ерик? И къде ще забие основите на съпружеското си неподчинение?

Какви са тези изрази? Никой не говори така. Ами ако Роберт е мъртъв? Ако Роберт наистина е мъртъв, не може просто да отидат в банката и да подпишат сбогуването с досегашния си живот, нали?

Особено при такива обет…

Розмари стана. Изведнъж я обзе гняв срещу себе си. Защо си мисли такива лоши неща? Защо се поддава на толкова мрачни предчувствия? Имаш ли деца, страхът за живота им става хроничен. Когато бяха малки, Розмари се боеше да не ги блъсне автобус, да не паднат в дупка в леда, да не ги ухапе бясно куче. Сега обаче Роберт, трийсет и пет годишен мъж, можеше да се грижи за себе си. Освен това той не изчезваше за първи път. Това, така да се каже, се бе превърнало в негов редовен номер. И преди се бе случвало да се усамоти за няколко дни — по една или друга причина. Какво толкова?

Защо да седне пред бюрото на Лундгрен, облечен в неизменния костюм на бели райета, и да се откаже писмено от живота си като глупава гъска? Защо не… защо просто не заяви на тираничния си педагогически стожер да си събере багажа и да заминава сам за Андалусия или където иска? А тя възнамерява да остане в дома си на улица „Алведер“ в Шумлинге, Швеция. „Отиди на „Сенилното крайбрежие“ и продължавай да си въобразяваш, че се различаваш от другите почернели от слънцето старци! Искаш да проучваш мавританското и еврейското наследство? Пфу — помисли си Розмари Вундерлих Хермансон, — повдига ми се от глупостите ти, Карл-Ерик!“