Човек без куче [bg]

— Спомена ли Йени?

— Май да, но само миноходом.

— Мимоходом.

— Какво?

— Каза думата грешно. Правилно е „миМоходом“.

— А, извинявай.

— Няма нищо. Все едно. Друго?

— За което говорихме ли?

— Да.

— Ами обсъдихме вуйчо Роберт.

— Наистина ли? И до какъв извод стигнахте?

— До никакъв. Просто и на двамата ни се струва малко странен.

— Така е — промърмори Ева. — В момента обаче мнението ви за брат ми никак не ме интересува. Ако се сетиш нещо за Хенрик, аз, баща ти… баба ти и дядо ти… държим да не го премълчаваш.

— Защо да премълчавам каквото и да било? — попита Кристофер с почти искрено възмущение. — И аз, не по-малко от вас с татко, искам да си тръгваме. Ако знаех нещо, веднага щях да ви го кажа.

Ева помълча малко.

— Добре, Кристофер — заключи тя. — Разчитам на теб.

И излезе от стаята.

„Глупако Хенрик — помисли си Кристофер, след като майка му затвори вратата, — къде се губиш?“

Погледна си часовника. Дванайсет без една.

В два часа отново заваля сняг, а хората в дома на семейство Хермансон тъкмо приключиха с обяда: наденица с гарнитура от картофи в млечен сос. Карл-Ерик обожаваше това ястие, ала днес не го посрещна с обичайното въодушевление. Останалите също се хранеха без апетит, а нагнетеното мълчание, увиснало над масата, се пренесе и във всекидневната, където седнаха да пият кафе и да ядат мекички с бренди. На Кристофер наляха не кафе, а сок. Докато отпиваше от чашата си, момчето поглеждаше крадешком изопнатите лица на възрастните: на майка си, на баща си, на баба си и на дядо си. Кристофер искаше да разбере какво се върти в главите им. Вероятно цяла купчина въпроси и догадки. Раздразнение, безпокойство.

Опасение, безсилие… и какво ли още не. Вече бяха обсъдили всички въпроси и никой не искаше да ги повтаря. Изчерпили бяха всички възможни предположения и догадки. Пред гаража чакаше кола, натоварена с багаж и готова да потегли, но единият от пътниците липсваше.

Кристофер забеляза, че никой от семейството не смее да признае колко го плаши случващото се. Най-страшните подозрения стояха затворени под капак. Момчето обаче усещаше, че преднината му бързо се топи. Наистина знаеше много повече от възрастните: Хенрик бе излязъл през нощта, навярно за да се срещне с гаджето си Йенс — в това обаче Кристофер започна да се съмнява. Но защо, по дяволите, не се бе върнал сутринта или поне преди обяд? Да, този въпрос надвисваше все по-безмилостно и по-застрашително с всяка изминала секунда.

Хенрик бе изчезнал. Също като Роберт. „Не съм преживявал по-странно нещо“ — помисли си Кристофер.

— Стана два и пет — обяви Розмари Вундерлих Хермансон, все едно тази новина хвърляше яснота върху положението.

Думите й не постигнаха никакъв резултат. Само вената на лявото Карл-Ериково слепоочие се изопна и започна да се гърчи като червей. Кристофер беше забелязал тази вена още преди обяд и я бе сметнал за признак на раздразнение или гняв. Сега обаче видя, че единият клепач на дядо му е увиснал над окото и му придава пиянски вид. Карл-Ерик пиеше умерено и причината явно се криеше другаде.